***

В миг

пинията изпуска най-силния си аромат,

цикадите кресват, прибоят блъсва брега –

заспал си на дървената скара в облачния предиобед,

но виждаш: заливът отдолу пак е заблестял.

Време е да се заровиш в пясъка

и да пресееш зърното му,

и да обяздиш слънцето –

да се сбогуваш с Гърция,

която си сънувал като родина,

без да й принадлежиш.

 

юни-юли 2017, Гърция-София

Advertisements
Categories: По действителен случай, State of the Art, Stjuh na denia | Leave a comment

Есен, под дърветата

Замислих се:
какво е да си малък космат звяр, да душиш земята, да усещаш пръстта под лапите си, докато някъде високо над главата ти вятърът говори с могъщите дървета, а пространството от теб до тях мирише на студ.
Малката ти искра съзнание те привлича към нещо топло и примамливо, което само смътно долавяш откъм кората на дървото, откъм все още по-топлата от въздуха пръст, понякога погрешно откъм подвижен обект, но не след дълго побягваш от него незаинтересован.
Къде е топлината, защо е само обещание.
Усещането, че си сам в прохладата, сред пориви на миризми, в един вечно подвижен свят те замайват.
Не търсиш близостта на други зверове, това е сигурно.
Не просиш. Просто искаш онова, което ти е обещано, повече светлина.

29/10/2017, София

 

Categories: State of the Art, Uncategorized | 1 Comment

А: да ми напишеш доклада ли искаш?
М: хахаха, не, освен ако нес и го представяш върху квадратна каширана плоскост с червено мастило
нещо като комикс
доста ще е новаторски
А: при всички положения ще е по-интересен така
значи преговори си да-изреченията, помисли какви картинки им отиват и почвай
тъкмо ще заместиш и пауърпойнта
М: може с примери
да те еба
да го духаш
да се шибаш
ей такива нали
А: това е повелителна употреба
да
но тя е по-безинтересна
М: не е задължително да е повелителна
А: наблегни на другите
М: Аз дойдох да те еба
не е
А: е, това вече е друго изречение
значи открой разликите
М: чрез рисунките
М: ще ги откроим
А: така че да се вместя в 20 мин
хаха
М: абе вместо да си пиша постовете за кондензни котли, аз се хиля тука
А: явно добре ти действат да-изреченията
може и с изречения с “де да…”
А: “де да го ебях!”
М: това е някакво мечтателно бъдеще в миналото ли
не, тия ги бъркам
А: ами нещо като пожелателни иреални
и аз
М: какво е де да го бях ебал
А: вече не знам, не ме обърквай
М: тва цялото е за хол ъф фейм
А: аз в хола нямам място и за това

Categories: По действителен случай, Хол of Fame | Leave a comment

*

“Тогава Иисус им рече: още малко време светлината е с вас ходете, докле има светлината, за да ви не обгърне мрак, а който ходи в мрака, не знае къде отива.”
Иоан, 12:35

Още малко време е светлината с вас, ходете.
Предвкусвахме загубата, още преди да се случи –
още преди да избухне зеленината и отново да плъзнат насекоми. Знаехме,
че другаде пролетта е последното време
на живителна влага
и някъде там предчувствахме ожарена пустош
без плодове,
като знак за смърт.
Ходете, докато тихата скръб изцеди силите
и размекне волята ви,
ходете, докато вятърът вън прошепне името ви, ходете.
Светлината помръква на прага на пролетта, когато желанието да живеем е най-силно,
и нищо не би могло да промени това.
Нищо не би пречупило волята, която
движи света.
Нищо не би отнело светлината от тези,
които вече са ходили в пътя й.
Още малко време остава до разпъпването на дърветата,
до зеления взрив, който известява мрака.
Още малко е светлината с вас
и после ще я спечелите –
тези, които сте вървели в пътя й,
тези, които приемате пътя й,
тези, които вървите и само в спомена си за нея.
Ходете – задава се лятото, идва есента, скоро
ще дойде зима.
И светлината още малко ще е с вас.

 

Categories: State of the Art, Uncategorized | Leave a comment

*

Дойдох пеша, измерих
дължината в стъпки,
за да изпитам порива на вятъра
и пръските море по себе си,
прибоя да преодолея.
Напролет
вълните стигат до скалата,
но есенният вятър оголва пясъчна коса,
докато носи хладина от изток.
Лятна плячка се търкаля
сред камънака –
салфетки, вече непотребни
кремове, последни
хора.
До другия сезон, крещят им чайките,
насмешливо прескачащи случайна вълна.
Ще чакаме, загубените вещи шепнат.
Че скоро ще настъпи времето на тъмнината,
нощта ще се увеличи
и ще погълне гласовете вън,
които слушам и се вслушвам дали изричат името ми.
Когато ме повикат – ще изляза
и ще се върна другия сезон.

 

септември 2017, Поморие

Categories: State of the Art, Uncategorized | Leave a comment

Господин Зомбюл среща Гълъб

1.
Тази година господин Зомбюл цъфна насред най-големия сняг, покрил града от край докрай. Надуваше цветове и надигаше глава няколко седмици, докато една сутрин, изненадващо дори за него самия, няколко розови цвята с още зелено по краищата, се разпукаха и се провикнаха в студения въздух:
– Добър ден!
Никой не им отговори, кухнята беше празна, стопаните спяха, защото беше събота.
Господин Зомбюл не се смути от тишината, а се заоглежда насам-натам, защото едва сега вече имаше време да се поинтересува от света наоколо. Най-важната задача беше свършил и увенчан с красивите си розови цветове можеше гордо до обяви на целия свят присъствието си.
Това направи като изпусна най-сладкия си зюмбюлен аромат.
– Мирише ми на пролет – обяви делово някой без забавяне.
Гласът достигна до господин Зомбюл сякаш отдалеч и той се ориентира, че сигурно идва иззад стъклото на прозореца. Обърна вниманието си в тази посока и видя Гълъб да се взира изпитателно в него с червеното си око.
– Как успяваш да подушиш нещо през затворен прозорец? – извика силно господин Зомбюл, за да го чуе птицата.
– Не викай толкова силно! – смъмри го Гълъб. – Никой не бива да споделя глупостта си с такова неблагоразумие на всеослушание. Пък дори и един зюмбюл. Прозорецът не е напълно затворен, открехнат е отгоре. Ето виж! – и с тези думи Гълъб изпърха с крила и влетя през прозореца при господин Зомбюл.
– Нека се представя подобаващо – започна важно той, крачейки ситно, но отривисто около саксията на зюмбюла. – Родът ми се е пръснал в пространството под всички покриви – [“клъв-клъв”, почука с клюн по покривката, за да почисти по-скоро въображаема троха] – и е установил наблюдателни постове на всяко човешко домакинство. Ето как научих за теб, господин Зомбюл – [протягане на крак и щедро разтягане на опашката във всички посоки, какъв безподобен паун!]. – Назначението ми на този прозорец не ми носи никакви облаги, трябва да отбележа – местните стопани са сурови с нашата гилдия; отличават се с голямо скъперничество; бдителни са, чистофайници. Всичко това не ме поставя високо в техните очи – [попощи лигавника си, за да отбележи несправедливостта на човешкото пренебрежение към него като към мърлява птица]. Внезапно Гълъб замръзна.
Господин Зомбюл любезно изчака няколко мига, защото сметна това за ефектна пауза, подчертаваща неминуемото му представяне, но нищо не се случи.
– Господин Г… – започна плахо той и тогава гълъбът скокна, размаха крила и излетя през пролуката с крясък:
– До после, зеленчук, чувам стъпки!

2.

 

Categories: Ако можех да рисувам, По действителен случай, State of the Art, Uncategorized | Leave a comment

Недоволство от “ми” в музикално-кулинарен аспект

                                           на Петър
Не обичам “ми”, ми каза,
той е толкова фалшив.
Упорит като зараза,
опърничав и свадлив.
Ту без повод ми се скрива,
ту нахално ми крещи,
ето – пак ми се присмива,
и припява: “ми, ми, ми…”
С “ла” далеч не се разбира,
са “фа” е все полу на нож,
“ре” във гръб го саботира,
“сол” е ту добър, ту лош.
Ако “сол” и “си” покани,
диалогът им върви,
но тогава “до” остава
да ги гледа отстрани.
С “до” и “сол” добре се справя,
“си” ги следва по разчет”.
Но като напук остава
недовършен този ред…
И да обобщя накрая –
просто не обичам “ми”.
Със или без сол го правя,
пак и пак не ми сладни.
Categories: State of the Art | Leave a comment

ЗЕЛЕТО пътува във времето

Как зелето расте – фуния
разлиства се, глава завива,
а после вечен сън заспива
и се преражда във туршия.

А аз си мислех, че живее
като глава, слепена здраво,
а листите, стърчащи право,
изникват чак като презрее.

Това е ходът на нещата –
в началото изниква пъпка,
цветът след нея се разпуква
и изпокапва по земята.

А зелевото поведение
извиква в мен недоумение.

Щом се обратно образува,
значи във времето пътува.

Categories: State of the Art | 2 Comments

Утоляване на лятната жега

Затварям очи и виждам стръмните каменни улици на Долен, зеленото дере и бабата, опипваща с бастунчето си всяка стъпка.

Categories: Uncategorized | Leave a comment

Търсене на онсен през есента  

В горите се крие драконов дъх.

Лисица багри с широки махове листата.

Пътя знаят всички

и никой –

тополите край шосето са онемели –

на сто една ни прошумоли

и нищо не каза.

Не се отказвахме от въпросите, но

„Закъснели сте“, мълчеше гората.

Едно жълто листо ни показа пътя

към горещия извор.

Categories: По действителен случай, State of the Art | Leave a comment

Create a free website or blog at WordPress.com.