Тетрагония (завършена)

І

Примирение и приемане

Отводняването на някакво пространство – да започнем с произволно взето – винаги протича по идентичен модел. Необходимо е да се установи крайното количество на течността и краен, но достатъчен брой инструменти, поставени в подходящи ръце, за да могат да бъдат използвани в пълния им капацитет. Задачата, която може би изглежда елементарна, тогава се превръща в посвещаване на детайла и перфектното осъществяване, а нейните изпълнители – в задруга от смълчани адепти.

Задачата по отводняването не би била възможна без наличието на определен наклон на пространството, подлежащо на отводняване, и на определен брой личности, ангажирани с мисията да довършат това, което може би някой преди тях е започнал, а може би името им не би се запомнило дори от приемниците на делото.

Разбира се условията за терена и прилежащите изпълнители никога не биха могли да бъдат създадени без подходящо и прецизно предварително планиране. Изграждането на място, подходящо за отводняване, е бавен, разсъдъчен и нелинеен процес и често се връща към началото, вместо да стигне до завършването си.

ІІ

Разразнителност и раздвоение

Отводняването започва с един сън. Между високите квадратни сгради и дългите прави улици се промъква сънят. В него един мъж върви с кофа в ръка по тротоара и се опитва да избегне локвите по улицата. Кофата е пълна с вода, която той бърза, за да излее. Трябва да стигне до края на града, където започва сниженият терен на околностите и там да обърне кофата. В целият град няма друго освен улици и сгради, и този мъж, който първо бърза, а постепенно започва да върви все по-бавно и накрая дори да влачи кофата с две ръце, така че част от водата се разплисква и се добавя към вече съществуващото количество навън.

В края на града мъжът излива кофата през края на бетонираното пространство в друго бетонирано пространство, където вече е натрупал значително количество вода. Той обаче знае, че в сравнение с източника това количество е нищожно и бърза да се върне, за да донесе още, да изравни везната и да си почине върху оста й. Когато се обръща, срещу него е градът. И източникът. Които никога не се променят.

ІІІ

Объркване и обреченост

Мъжете никога не се срещат в съня си. Улицата е една и продължава до хоризонта. И все пак, когато някой от тях стигне края й, той излива кофата вода и се обръща към неизменния град. Никой не помисля да се откаже. Отводняването не е избор, който се прави повече от веднъж. Събрани, или не, тяхната задача е постигането на линейна рутина в една нелинейно създадена равнина, чиито измерения съзират рядко и единствено ако успеят да се откажат от целта на сътворяването си.

ІV

Безразличие и безутешност

Идва време, когато и мъдрецът ще намери яслата си празна.

Четвъртият етап на отводняването се дефинира от неволево събраните купчини изсъхнали лозови листа по краищата на външните граници на осъзнаването. Спонтанните повеи на вятъра повдигат тези купчини на неравни интервали и на седящия зад стъклото човек му изглежда сякаш навън има чуждоземна фигура, която танцува или се спуска към него през нездравата граница на прозрачността.

Тази фигура няма цел; не се опитва да комуникира с него; не се стреми да бъде забелязана, нито да постигне нещо с движенията си. Тя просто съществува заради случайността и небрежното безразличие на безличния творец на този свят и нищо не може да оправдае или осъди присъствието й отвъд възможността просто да бъде създадена и поддържана.