Ако можех да рисувам

Истинската история за откриването на огъня

1 Сцена

Първобитен човек влачи убита мечка, тръшната по гръб, с изплезен език, с копие в ръка. В отделно квадратче се вижда близък план на ходилото му – покрито с дебел слой мазоли.

2 Сцена

Първобитният човек е пред пещерата, предал е мечката за обработване от жена си и сега кротко се опитва да изпили част от мазолите, като търка крака си в грапава скала.

3 Сцена

От триенето на свръхтвърдите повърхности се образува искра, която подпалва близките храсти. Първобитниците са изумени, втрещени и уплашени.

4 Сцена

Първобитното семейство с удивление и страхопочитание протяга ръчички към огъня, за да се сгрее.

Advertisements
Categories: Ако можех да рисувам | 4 Comments

Доволна съм!

Categories: Ако можех да рисувам, По действителен случай | Leave a comment

The Kite-runner

Categories: Ако можех да рисувам | 2 Comments

В един есенен ден по шосето

Eдно куче подкарва колата през хубава прохладна утрин в края на лятото и дори в началото на есента, излиза от  София и тръгва по магистралата. Край него се редуват планини и поля, проходи и малки градчета. В аварийното платно на магистралата се редуват обелените кожи на спукани гуми, парцали, а накрая дори самотна гуменка. Докато установи мъжка или женска е, кучето отминава. За разлика от другите боклуци, обувката му прави неотразимо впечатление, то разсъждава за нея, докато върти копчето на радиото и търси подходяща станция.

Някъде около Ямбол кучето минава покрай вятърни централи, но перките са неподвижни. Забелязва под тях мънички фигури. Спира колата и отива да ги види. Като се приближава, установява, че това са двама души, мъж и жена, които стоят под перката и духат, за да я завъртят. Кучето поклаща глава на детинската им приумица и тръгва обратно към колата. Влиза вътре, закопчава си колана и отново потегля.

Вятърът към Сливен се усилва и там перките край пътя вече се въртят.

Магистралата след Карнобат го изненадва с още една гуменка в аварийната лента, която то разпознава като другата половинка от същия чифт, чиято родственица забеляза в началото на пътуването си. Не твърде учудено от това, кучето слиза и я прибира. Поставя я на седалката до себе си, като внимателно я ориентира така, че да гледа напред. Гуменката изглежда доволна – връзките й свойски се разполагат в цялата си дължина на седалката, а лявата започва небрежно да се прокрадва към коляното на кучето.

По пътя към Бургас вниманието на кучето е раздвоено. Измъчва го дилема – накъде да продължи след това. Над главата му се мяркат балони с мечти – ту луксозен курорт на север, ту усамотен къмпинг на юг. Погледът му блуждае ту към пътя, ту към агресивната връзка, която сега се е настанила на крака му и доволно помръдва. В същото време изглежда неспокойна, явно и тя мисли за продължението. Когато пристига в Бургас, кучето вече е взело решение да се ориентира по обувката.

Изважда я и я поставя на предния капак – да подиша морски въздух и да му даде знак накъде да продължат. Гуменката обаче се колебае. Поглежда на юг и носът й се набръчква от спотаен страх. Поглежда на север – и връзките й потрепват безпомощно. В крайна сметка клюмва и се отказва от отговорност.

Припомняйки си написаното от Павич, кучето решава да тръгне на юг.*(*Спомненото е от “Последна любов в Цариград” на Милорад Павич – “Кой е истинският път, отче? Как да различа този път от другите пътища?/ Ако вървиш в посоката, в която твоят страх расте, знай, че си на прав път. И нека Бог да ти е на помощ.” – Бел.пр.) Подминава градове и градчета, и къмпинги, докато накрая стига в Лозенец. Паркира колата и се отправя към къща с надпис “Свободни квартири”. Влиза вътре и след малко изскача – вече по шорти, с джапанки на краката, широкопола шапка и лека раница на гръб. В ръцете си внимателно носи гуменката. Отправя се към плажа, постила хавлията си и се разполага на нея.

Гуменката неспокойно се суети на хавлията до кучето, не смее дори да пристъпи по пясъка. Кучето също не може да се отпусне. Надига се и оглежда околността – има нещо, което не му дава покой. Нещо се носи неумолимо към него по вятъра и то го предусеща твърде ясно. Когато нещото го застига, кучето долавя отчетливо миризмата на женска някъде на същия плаж. Съблазнителната, омайваща, неустоима миризма на женска, която е точно за него, родена, за да бъде негова завинаги. Кучето незабавно се изправя на крака, грабва обувката и хуква по плажа. Тича дълго на четири лапи, захапало обувката в уста; заобикаля хавлии с проснати по тях хора, рие пясък върху им, бута плажни топки и спъва мадамите, а след него се надигат ругатни и хвърчат пръчки. То не обръща никакво внимание на това, а тича, докато стига до малка хавлия, на която изкусително се е изтегнала сочна кучка с шапка и слънчеви очила.

Кучето спира за малко отстрани, да успокои дишането си, после внимателно се приближава към женската. Застава пред нея и поставя обувката в краката й. Женската бавно го поглежда над слънчевите очила. Кучето взема крака й и го поставя в обувката – тя пасва идеално. Тогава то хваща ръката й и двамата с радостен лай се впускат във весел четирикрак бяг по брега на морето, а на преден план изхвърча самотната обувка, запратена небрежно на мокрия пясък от немирна задна лапа.

КРАЙ

Categories: Ако можех да рисувам | 1 Comment

*

Идея за много кратък комикс

Вървят две девойки по натоварен булевард и носят клетка.

Средно близък план на групата – от клетката се вижда да се подава черно космато гръбче.

Край момиченцата фучат коли.

По-близък план на клетката и ръцете, които я държат. Вижда се гръбчето и две уши, които лекичко се тресат.

Девойките вървят.

Коли профучават с оглушителен рев.

Много близък план на треперещия заек (както се оказва), притиснал лапички към очите си, с ужасена муцуна и свито тяло.

Финален кадър: момиченцата пристигат в някаква къща с потънал в зеленина двор, на мирна, тиха и кротка улица и се насочват към входа й. От клетката стърчат четири вирнати крака.

Всичкото се казва “Заешко сърце”.

Categories: Ако можех да рисувам | Leave a comment

Create a free website or blog at WordPress.com.