но златни

*

Поетът Кирил Христов
имаше нос неистов –
като на Раковски долнята челюст,
като на Ботева красното чело,
като на Вазова веждите – преспи балкански,
като мустаките мазни на Ганя Балкански,
като на стария Славейков абичката гърбава,
като на Slaveykov-junior „Заратустрата“*,
като на д-р Кръстева темето голо,
като крачолите на телеграфиста Крачолов,
любовник бъдещ на Калиопа – оня,
любовника на Мина, Лора и Македония.

А Кирил Христов си имаше нос –
като мост,
като знак,
като шпагата на Сирано дьо Бержерак.

Ах, палави и любопитни дамички на Триест –
на по 16, на по 20, на по 30 –
моми и булки, и вдовици – старо, младо
търчи да види нос – на носовете дядо!
Нос български, балкански, патриотически,
не петербургски някакъв меланхолически,
изчовъркан от някой си там ейхенбаум,
а нос метадискурсивен, голям
като самите „Записки по българските въстания“
и като „Улис“ на оня, ирландеца,
който 10 години по-късно също
тук, в Триест, ще си наеме къща
заедно с прелестната Нора Барнакъл –
гълоуейска женичка с поглед вакъл,
както сам я нарича в писмата,
които от Дъблин й трепетно праща…

(Впрочем, известно е, че Джойс
е имал съвсем нежен и скромен нос,
който обичал да пъха на Нора из гащите
скатологично възвишени, дращейки
мръсните си писма от Дъблин,
а после ходел като подъбен
по студените дъблински улици
– подобно на някакъв обратен Улис – и
накрая в панталона си свършвал…)

Пък аз поемата си тук ще свърша,
преди да е станала много мръсна нататък
и приятелите пак да ме подкачат,
че съм бил поет еротичен и н`ам още к`во си
и други там разни въпроси.

* Вж. Константин Гълъбов

 

Пламен Антов

Advertisements
Categories: но златни | 3 Comments

Blog at WordPress.com.