Every Woman is a World

Juliana López Pérez

 

Lopez

Хуанита Лопес Перес

Родена съм тук, в тази къща в Аматенанго преди седемдесет и три години. Майка ми беше грънчарка като всички жени в Аматенанго. Баща ми, като всички мъже тук, работеше на полето. Според нашите обичаи мъжете не се занимават с грънчарство. Само жените, дори сега, дори ако са много стари, работят с глина. Братовчедът на майка, Алберто, е единственият мъж, който някога е бил грънчар. В Аматенанго няма втори като него. Той е различен. Искаше да работи, но не на полето като другите мъже. Още от малък Алберто се интересувал от работа с глината. Това никога не е било проблем. Никой не го е грижа. Никой не клюкари. Но грънчарството е женска работа. Сестрите ми и аз се научихме да оформяме глината с ръце, да я печем в ями – всичко, още докато станем на дванайсет.

Сега взимаме грънците си и стомни за вода и отиваме в Сан Кристобал с камион. Но когато бях малка, носехме грънците на кон. Един кон може да носи дванайсет големи стомни. Тръгвахме много рано и пътувахме цял ден. Около пет часа следобед доставяхме грънците на магазините и после се отправяхме обратно към къщи. През нощта, когато преполовяхме разстоянието, спирахме да преспим край пътя.

В онези времена продавахме стомни за вода по десет цента. Отнемаше ни толкова време и усилия да изработим само една стомна, а я продавахме толкова евтино. Работата ни не ни носеше достатъчно приходи, за да ядем. А тъй като баща ми не садеше достатъчно зърно, за да храни шестте ми братя и сестри, трябваше да търсим царевица навсякъде, където можем да я намерим. Носехме грънци и стомни в низините и се опитвахме да ги разменяме за храна. Когато хората купуваха стоката ни, имахме царевица и боб. Но през повечето време бяхме гладни. Понякога имаше царевица колкото за тортили сутринта. Вечер нямахме какво да ядем. Понякога един мъж в Теописка ни продаваше боб с гъгрици. Царевицата беше твърде скъпа, за да си я позволим.

Баща ми беше добър човек. Не се отнасяше твърде зле с майка ми. Родителите ми се разбираха добре и макар че бяхме много бедни и страдахме много, майка ми беше щастлива. Баща ми пиеше много, но не беше агресивен. Когато се напиеше, просто заспиваше. Отиваше в планината с други мъже и там пиеха и спяха. Понякога хващаха заек, опосум или армадильо. Тогава баща ми се връщаше с храна.

Майка ми беше много мила и добра. Затова винаги си я спомням как носи цветя на гробищата на Деня на мъртвите. Тя ми остави това парче земя. Остави ми собствена голяма къща. Майка ми ме научи как да работя, така че да мога да се издържам.

За известно време имах мъж. Да, омъжих се, когато бях на тринайсет години. Мъжът ми, Мариано, беше на около двайсет. Той и семейството му дойдоха да искат ръката ми. Но майка ми не ме попита искам ли да се омъжа за него. Тя просто ме даде. Така че аз се омъжих и се преместих в къщата на неговата майка. Но Мариано беше много, много лош. Удряше ме много и аз се страхувах от него. Бях ядосана, че ме накараха да се омъжа за него. Мисля че заради този гняв се разболях от жлъчка.

Съпругът ми почина скоро след като се оженихме. Бях щастлива, когатоумря. Ако беше продължил да живее, не знам какво щеше да стане с мен. Може би щях аз да умра вместо него.

След като съпругът ми вече го нямаше, се върнах да живея в къщата на родителите си и започнах да работя отново с майка ми. Казах й: “Повече никога няма да живея с мъж.”

Но след това баща ми се сдоби с внук и племенник и те започнаха да засаждат заедно земята. Малко по малко полето на баща ми се разрастваше. Нещата се подобряваха и имахме повече царевица и боб. Когато сестра ми се омъжи, нещата станаха още по-добри.

Някъде по това време дойде да ме види Джун Наш. Тя работеше като антрополог. Започнах да говоря с нея така, както си говоря с вас. Тя наистина се интересуваше от история. Говорехме си всеки ден. После тя ме заведе в Сан Кристобал, където правеше преводи. Връщах се в Аматенанго за фиестите и музиката. Но живеех и работех с Джун и тя ме хранеше. В Сан Кристобал попаднах на различен свят. Не знаех нищо, но слушах какво казват хората и запомнях всичко. Всичко там ме очароваше.

Джун пишеше книга и реши да ме вземе със себе си в САЩ. Тогава бях на около двайсет години. Пътувахме скола девет дни, от Сан Кристобал до Ню Йорк. През нощта спирахме. Затова ни отне толкова дълго. Винаги си мислех: “Да, да, почти сме там!” Но следваше поредният ден път. Беше толкова далече! Най-накрая стигнахме до бреда и видях за първи път океана. Помислих си: “Загубена съм. Наистина съм загубена!” Не говорех изобщоанглийски, само испански и то зле. Почувствах се много, много чужда там, в Щатите.

Останах в Кънектикът три или четири месеца. Джун работеше в университета, а аз ходех там с нея. Говорех със студентите и ги питах за имената на различни неща. Но тия деца на знаеха нищо. Понякога излизах по улиците сама. Един следобед излязох, завих зад ъгъла и тръгнах към мястото, на което тябваше да е университетът. Но бях сгрешила завоя и се изгубих. Наистина се изгубих! Търсех ли търсех университета. Накъде трябваше да поема? Имах парче хартия в джоба си с адреса ми на него и го показвах на хората, но никой не ми помогна. Около пет часа следобед спрях автобус и показах хартията на шофьора. Той ми каза: “Ще те сваля точно пред къщата ти.” “Това е чудесно!”, помислих си. Джун се беше разтревожила и се канеше да звъни в полицията. В САЩ носех традиционното си облекло, така че нямаше да е трудно да ме намерят!

Обичах да ям торти и да хода на купони в Ню Йорк. Един ден отидохме в един китайски ресторант, а друг път – в японски ресторант. Там хората си казваха: “Хайде да опитаме такава храна днес!” Харесваше ми! Но натрупах доста килограми и се върнах вкъщи дебела.

По-късно отидох във Вашингтон за година, за да се грижа за децата на едно семейство. Пътувах до Колорадо и Минесота. Всичко на всичко, направих пет или шест пътувания. Пътувах през лятото и през зимата. През зимата беше студено и имаше толкова много сняг. Никога не бях виждала сняг преди! Обличах много дрехи, но въпреки това не исках да излизам навън. Толкова беше студено! Жената, за която работех, ми купи дебело палто, ръкавици, ботуши и шапка. Излязох облечена така на Хелоуин и на Коледа.

Така и не се научих да говоря английски. Просто беше твърде трудно. Разбирах малко, но не можех да го говоря. Американските мъже бяха красиви и винаги ме уважаваха, но не се влюбих в никой. По-добре е да съм сама. Сама мога да ида където си поискам. Никой не ми се кара. Никой не ми казва какво да правя. Щастлива съм сама със себе си. Никога не съм искала да имам деца, защото усещах, че те ще ме приковат. Ако имах деца, нямаше да мога да ходя на купони с антрополозите!

Когато се върнах в Сан Кристобал, получих работа да уча децата да работят с глина. Първо, учех в детската градина, а после много години работех с по-големи деца. Ходех на всички купони на грингосите, с хипитата и с антрополозите. Хората ме харесваха. Аз съм интересна.

Когато най-накрая спрях да преподавам, преди около десет години, се върнах да живея и работя в Аматенанго. Оставих живота в Сан Кристобал с всички интересни хора зад себе си. Сега съм уморена от това.

Много съм щастлива тук със сестра ми, макар че нямаме почти нищо. Сестра ми ми дава храна. Живеем добре. Зет ми и всичките му синове работят. Вижте колко много торби с царевица имаме! Натрупани са от пода до тавана. Имаме и много боб. С парите, които сестра ми печели от продажбата на съдовете, си купуваме месо. Не ядем месо всеки ден, само веднъж седмично, в събота или неделя. Няма я бедността от детството ми.

Един ден тук дойде художник и ми направи снимка, докато правех гълъб от глина. После направи огромна статуя по нея. Поставена е на Панамериканската магистрала, на входа на Сан Кристобал. Сега всеки може да я види. Но не и платиха нищо. Съвсем нищо. По-късно жената на губернатора дойде да ме види и аз я попитах за заплащане. Тя ми каза, че артистът, който бил неин приятел, бил умрял и нямало кой да ми плати. Но да, това е чест. По някакъв начин не ми харесва статуята да е там, докато съм жива. Ако бях мъртва, щеше да е различно. Но другите ми казват, че съм известна заради тази статуя. Някои хора ми казват, че е дори по-добре, че съм жива, защото мога да я видя. Те казват, че моят портрет, нещо от мен, ще остане тук след като мен вече ме няма.

Все още правя това, което съм правила цял живот. Всеки ден правя пет или шест малки грънци. Обикновено работя от ранна утрин до осем вечерта. Тия дни не работя толкова усилено. А и съдовете ми се промениха много. Сега хората искат малките грънци, които правя. Преди искаха най-вече стомни за вода, делви и саксии. Някои от саксиите ми могат още да се видят в На Болом. Съдовете на майка ми също са още там. Нещо специално, с което се гордея, са глинените фигурки на гълъби, които правя и които никой преди не е правел. Сега са много популярни.

Много неща се промениха в Аматенанго от времето на младостта ми. Къщите ни някога бяха от кирпич и слама. Навсякъде имаше кал и градът беше мръсен. Сега къщите са от циментови блокове. Харесват ми много повече. Градът е чист, а пътят е павиран. Харесвам много от промените. Ето защо съм спокойна и щастлива. Всичко е по-добро, отколкото беше преди, не само в моя живот, но и в живота на всички тук.

Когато се замисля, животът ми е бил малко странен. Но дори и така, ако трябва да го изживея наново, няма да променя нищо. Много съм щастлива с живота си. Направила съм почти всичко. Сега прекарвам времето си като мисля за това колко мирен е животът ми. Приключих с пътешествията си из света.

 

Откъс от книгата Every Woman is a World. Interviews with Women of Chiapas, Gayle Walker and Kiki Suárez, University of Texas Press, 2008

Advertisements
Categories: Every Woman is a World | Leave a comment

María del Carmen Gómez Gómez

Maria

 

Мария дел Кармен Гомес Гомес

 

Семейството ми живееше на красиво място на село, по склоновете на планината Уйтепек. Родена съм там преди около 75 години, първото от седем деца. От много малка разнасях по-малките ми братя и сестри и помагах на майка ми с дрехите. Семейството ни винаги страдаше, защото бяхме много бедни.

Алкохолът винаги е бил част от живота ни. Баща ми беше работник, който работеше на пазара за десет или двайсет цента на ден. Отиваше на работа сутрин, но не се връщаше веднага след работа вкъщи, защото отиваше да пие. Когато се върнеше вкъщи, крещеше по нас и после удряше майка ми. Събирах братята и сестрите си и бягахме да се крием в гората. Беше гъста гора, а ние бяхме уплашени, но повече ни беше страх от баща ни. След като баща ми си легнеше, майка ми ни викаше: “Връщайте се вътре, дечицата ми! Къде отидохте? Върнете се у дам, да хапнете!” И ние се връщахме. Обикновено беше вече късно и бяхме изгладнели.

Това, което изпитвах най-често към баща ми, бе страх. Понякога, когато се върнеше у дома пиян, майка ми се криеше от него. Ако не му кажехме къде се крие, той ни биеше с колана си. И как болеше само! Казвахме му: “Ще я потърсим, татко! Веднага ще идем да я потърсим, моля те, не ни бий!” Винаги се опитвахме да защитим майка си. Казвахме: “Моля те, татко, не удряй повече мама!” И ако той обещаеше, отивахме да я търсим.

Когато бях на дванайсет или тринайсет, напуснах дома си. Казах на баща ни: “Дори да не искаш да си тръгна, ще ида да си намеря работа, така че да помагам и да купувам храна. Ще ти давам част от заплатата си, но само ако обещаеш да не удряш мама повече. Ако го направиш, тогава кой ще помага на семейството? Ако отново удариш мама, няма изобщо дат и помагам. Малките ми сестри дори не знаят как да правят тортили!”

“Обещавам да не я удрям отново”, отвърна баща ми.

Братята ми вече бяха по-големи и аз ги помолих да се грижат за майка ни. “Добре, казаха те, ще я закриляме.”

Така отидох да работя за едно семейство на улица “Комитан” в центъра на Сан Кристобал. Съпругът беше лейтенант в армията. Трябваше да се грижа за децата им, точно както у дома. Перях дрехите им, но така и не научих нищо за готвенето. Не ставах за нищо в кухнята. Отнасяха се добре с мен и работех за тях няколко години. Но майка ми се разболя и трябваше да се върна вкъщи, за да се грижа за нея. Семейството, за което работех, ме умоляваха: “Не ни оставяй!” Те дори отидоха у дома, за да разговарят с родителите ми. Но аз исках да се грижа за майка ми и накрая тя се оправи.

Когато майка ми отново беше здрава, семейството, за което работих, се беше преместило, така че отидох да се грижа за друго бебе в друго семейство. Но и в тази къща не научих нищо за тенджерите и тиганите. Съпругата приготвяше храната, а аз перях, чистех и се грижех за децата. Харесваше ми. Какво друго можех да правя? Харесваше ми заплатата и с Божията милост бях намерила друго добро семейство.

Един ден те ми казаха: “Бихме искали да идем в твоята къща.” Ходех да виждам майка си всеки четвъртък, затова й казах: “Хората, за които работя, искат да дойдат на гости.”

“Какво?”, попита изненадана майка ми.

“Да, тази неделя”, отвърнах аз.

“Ами добре, каза майка ми. Ще ги чакам.”

Нямаше път през гората до къщата ни, но въпреки това съпрузите дойдоха да видят майка ми. Не помня какво донесоха или какво ядохме, но майка ми им даде боб и тортили. Нямахме да им поднесем дори пиле.

Докато работех със това семейство, си намерих приятел. Срещнахме се, когато бях на петнайсет, а той на двайсет и пет. Не исках да се женя, затова му казах: “Не, благодаря. Не се интересувам.”

Но неговите родители дойдоха да говорят с моите и те харесаха идеята. Неговите родители вече бяха доста стари. Един ден, когато се прибрах у дома, тев сички бяха там. Неговите родители казаха: “Идваш да живееш с нас.”

“Как мога да тръгна, попитах. Кой ще се грижи за мен?”
Бъдещият ми съпруг миотговори: “Не се тревожи, няма да се налага да работиш повече. Отсега нататък майка ми ще прави тортили.”

А моите родители казаха: “Виж, скъпа, момчето каза, че те обича. Не искаш ли да се омъжиш за него?”

“О, не знам. Не! После той ще ме бие!”

Не бях влюбена в него, но накрая се предадох.

“Добре, но нека да помисля. Дайте ми шест месеца да реша.” Времето мина и той започна да пие, така че аз казах: “Не. По-добре не!”

Но той беше настоятелен и ми каза: “Хайде да го направим!” Подмами ме да се омъжа за него. Въпреки че сватбата ни беше в катедралата, бях много тъжно. Мислех си: “Сега е мой ред да повторя живота на майка си!”

Така мъжът ми и аз започнахме живота си заедно, но аз не бях щастлива. Спрях да работя и отидох да живея с новите си роднини. Но неговата майка не правеше тортили, както бяха казали. Това бешелъжа! У дома майка ми мелешебрашно на метате, после го промиваше и го мелеше отново и отново, докато не станеше фино смляно. Свекърва ми не го правеше така, защото не знаеше как.

Съпругът ми се отнасяше зле с мен. Удряше ме. И не след дълго аз започнах да се чувствам чужда и слаба, и не ми се работеше. Бях бременна. Попитах майка си: “Какво не е наред с мен?”

“Такъв е животът, отвърна ми тя. Сега вече няма да си сама.”

Когато бебето беше на път да се роди, съпругът ми отиде да доведе майка ми, която знаеше как да изражда бебета. Тя беше акушерка. Нямаше инжекции, само слюнката, която тя втри в корема ми. После каза: “Добре, това е! Клекни тук, дъще!”

Раждането беше трудно. Исках просто да умра. Нямаше нищо за пиене или масла, нямаше нищо освен една билка, невен. Припаднах от слабост. Трудно е да имаш деца, особено първото. Раждането на другите деца не беше толкова тежко, а момичетата изобщо не бяха проблем. Имах четири момчета и две момичета. Родих дъщеря си Канделария сам-сама, докато съпругът ми отиде да доведе майка ми. Бях достатъчно силна да го направя сама, макар че не можах да прережа пъпната връв. Изчаках майка ми да дойде и да го направи. Тя беше с мен, когато се роди последното ми момче. За щастие, всичките ми деца се родиха здрави. Майка ми къпеше всяко с вода и сапун,търкаше ги с ръце, за да ги стопли и после ги обличаше в мъничките им дрешки.

Не си спомням нищо хубаво от връзката ми с моя съспруг. Не ставаше занищо, точно като баща ми. Когато се върнеше вкъщи, децата и аз се криехме в гората. Понякога работеше, сечеше дърва и ги продаваше. Но от това не се изкарваха пари. С два или три купа дърва за огрев можеше да купиш само малко боб и торба захар!

Носех събраните съчки на гръб, докато детето се крепеше върху вързопа, и ги продавах за 25 цента, за да купя малко храна. Свекърва ми не работеше, само се грижеше за овцете. Свекър ми също продаваше съчки, но после замина за едно ранчо, където имаше друга жена и семейство.

Казах му: “Ела на себе си! Как можеш да имаш друга жена, старче? Бедната ми свекърва е тук, в къщата и те чака.”

Но тя трябваше да се примири. Те винаги си бяха много ядосани. О, жените страдат през целия си живот!

Имахме много малко за ядене. Понякога беше само малко atole (гореща напитка от царевица). Никога не сме имали кокошки. Никога не сме имали супа или нещо вкусно. По-късно, когато синовете ми пораснаха достатъчно, за да работят, те ми носеха пиле или малко пари. Винаги ме питаха: “Как живеете с татко?”

“Все по старому, отвръщах, все по старому.”

Един от синовете ми отиде да живее в Сан Фелипе, малко след Сан Кристобал. Най-младият заведе жена си на север, в Агуаскалиентес, където тя имаше брат-дърводелец. Един ден синът ми ми каза: “Отивам, майко.” Беше малко пиян.

“Моля те, не ходи! – казах му. – Там не можеш да работиш.” Но той замина въпреки това и ме остави разплакана. Оттогава не съм го чувала, вече четири години.

Първо почина сестра ми, а после и баща ми. Беше спрял да пие толкова много и да удря майка ми. През годините братята ми умряха, майка ми – също.

Все още имам двама братя, но те не се интересуват от мен. Нито ми говорят, нито идват да ме виждат. Малко са странни. Имахме проблеми заради земята, която баща ми ни остави, затова децата ми не можаха да построят къща. Когато майка ми умря, братята ми ми отнеха земята. Съпругът ми каза: “Защо искаш толкова много земя, нали вече имаш малко? Мили Боже! Защо плачеш?”

Беше ми омръзнало от караници. Просто казах: “Да я взимат! Не ме е грижа!” Сега те не ми говорят.

Все още живея със съпруга си. Преди няколко години получи удар. Парализиран е, след като ме преследваше и удряше толкова време! Вече не може нито да пие, нито да върви. Просто лежи в леглото и яде. Пера дрехите му, почиствам го всеки ден и се грижа за него. Почти не излизам от къщата. Живеем сами заедно в гората.

Животът ни носи толкова много тъга. Понякога се питам: “Какво ще правя?” Имам добри дни и лоши дни. Най-добрите дни са, когато имам нещо хубаво за ядене. Това ме прави щастлива. Дните, когато нямам много за ядене, се чувствам тъжна и си казвам: “Мили Боже, моля те, помогни ми да намеря храна!” Понякога нямам дори двайсет цента. Друг път дъщеря ми Чело ми носи малко супа.

Имам много сладки, красиви внуци, които идват да ме виждат и ми носят разни неща. Тогава съм щастлива. Но понякога няма нищо. Нищичко.

Когато мисля за смъртта, си казвам: “Какво ще правя? Кой ще остане тук, в къщата ми?” Не се страхувам да умра, но изпитвам тъга, че ще оставя къщата си празна. Не искам да умирам, защото не искам да оставя децата и внуците си. Моля се на Бог да отнеме тази тъга.

 

Откъс от книгата Every Woman is a World. Interviews with Women of Chiapas, Gayle Walker and Kiki Suárez, University of Texas Press, 2008

Categories: Every Woman is a World | Leave a comment

Teresa Domínguez Carrascosa

Teresa

Тереса Домингес Караскоса

На 96 г. съм и целият си живот съм прекарала в тази къща на улица “Гуадалупе”. Живея тук, откакто съм се родила, преди почти сто години, а къщата вече е била на повече от сто година, когато баща ми я е купил от леля ми.

Баща ми беше изключително дребнав. Братята ми аз трябваше винаги да се държим добре, защото ако не го правехме, баща ни страшно се ядосваше. Когато го чуехме да отваря вратата, си казвахме: “Татко е тук!” и незабавно се усмирявахме. Да, той беше ужасна личност. Вечно се страхувахме от него. Нямаше моменти на нежност или любов с баща ми.

Но майка ми беше въплъщение на чистата любов, винаги мила и нежна. Спомням си много задушевни, прекрасни мигове с нея. С тримата ми братя също се разбирах много добре. Тъй като бях най-малка, всички ме обичаха. Баща ми предупреждаваше братята ми: “Грижете се за малката си сестричка!” Детството ни беше отчасти щастливо, отчасти тъжно, като останалата част от живота ми.

Преживях Мексиканската революция и си спомням, че всички бяхме ужасно уплашени. Опасността хората на генерал Венустиано Каранса ще превземат площада и войниците да претършуват къщите беше надвиснала над нас. Подслушвах разговорите на възрастните и много се плашех. Всички тези страховити слухове изнервиха баща ми невероятно много и той потъваше в грозна мрачнота.

По това време генерал Пинеда контролираше Сан Кристобал. Всички тук го обичаха, защото беше възхитителен човек. Но един от офицерите му, мъж на име Архуелес, не пазел добре входовете. Хората на Каранса се изсипаха през прохода Ла Вентана и нахлуха в града. Пинеда беше сериозен човек и знаеше как да води война, но можеше да защитава площада и накрая трябваше да отстъпи. Мъжете, които избягаха с него, бяха наши роднини, приятели, много уважавани хора от Табаско.

Докато войските бягаха, баща ми крещеше: “Донесете вода и тортили!” Помня, че седях на прозореца на къщата ни и подавах храна на войниците, докато горките хора бягаха кой знае накъде.

Хората на Каранса влязоха в града предпазливо, защото се страхуваха, че армията на Пинеда ще ги нападне изненадващо. Само че, виждате ли, родителите на генерал Пинеда живееха в града, а той се страхуваше, че Каранса ще ги задържи като заложници. Така армията на Пинеда прекара цялата нощ да наблюдава и да чака на хълма Гуадалупе. Накрая, на родителите не се случи нищо, а Пинеда и войските му отстъпиха към щаб-квартирата си в Ососинго. Силите на Каранса превзеха Сан Кристобал, но войниците му така и не обраха къщите. Бях твърде малка да си спомням всичко, което се случи, но накрая ситуацията се успокои.

Епидемията от испански грип се появи през 1918 г. Казваха, че вирусът дошъл от Съединените щати. Беше толкова ужасно нещо! Във всяка къща в града хората лягаха на легло и нямаше кой да се грижи за тях. Вратите се държаха широко отворени ден и нощ, така че ако някакъв лекар случайно дойде и иска да извърши нещо благотворително, да може да влезе в къщата и да се погрижи за болния. Никой не се страхуваше от обири, защото дори крадците бяха на легло.

Когато някой умреше, семейството увиваше тялото в чаршаф и натоварваше трупа на каруца, теглена от вол. Индианците караха каруците. Никой не знае кой им плащаше или с какво. Имахме един близък приятел, Алфонсо Коейо, който беше много щедър. Можеше да мине край къщите, за да види дали някой вътре не е умрял и ако беше, изваждаше тялото и го увиваше в хартия или в рогозка, а после го поставяше седнало на тротоара, за да бъде прибрано. Аз слушах шума на каруцата… трак-ка-трак-ка… когато минаваше карй къщата. Улиците бяха пусти.

Един ден майка ми ме изпрати да купя храна от малцината, които все още продаваха на пазара. Бях единственият човек навън. На ъгъла чух звука от каруцата и спрях да я гледам, докато отминава. Телата бяха натрупани, главите на някои висяха отзад, на други – краката се полюшваха. Един от онези крака имаше червен чорап. Никога няма да забравя тази гледка. Беше ужасяваща!

В къщата на ъгъла умря доктор Веласко. На следващата улица умря и доктор Дуранго. Когато съседите ни починаха, изтичах на улицата и видях четирима мъже да носят боядисан в червено ковчег. Индианците го бяха бояисали, колкото бяха успели. Из целия град умираха хора. Изкопани бяха големи ями, където се погребваха телата.

В моята къща всички бяха на легло освен мен. И когато всички се пооправиха, аз се разболях. Но не бях тежко болна, прекарах на легло само четири дни. Един мой братовчед ми носеше стафиди за ядене. Най-накрая хората, които оцеляха след епидемията, се надигнаха от леглата, но сега всички умираха от глад. За щастие всички от моето семейство оцеляха.

Когато бях млада, никога не си губех времето. Обичах училището. Прекарах целия си живот в учене. Посещавах малко училище, което братовчед ми основа, а по-късно отидох в Ла Енсенянса, където се отдадох изцяло на ученето. Следвах стриктно всички съвети, които ми даваше директорът, така че никога нямаше оплаквания от мен.

По-късно реших да стана учител и се записах в Първото редовно училище в Сан Кристобал. Основният колеж в Тукстла Гутиерес възрази срещу новото училище, защото между двата града винаги бе съществувало съперничество. Но нашият директор, госпожица Мариа Аделина Флорес, се придържаше към правилата в педагогиката и училището се оказа чудесно.

Тъй като нашият клас беше в първия випуск, учехме непрестанно. Колежът в Тукстла поставяше всякакви препятствия на пътя ни, за да не можем да се дипломираме. Но нашият директор ни каза: “Деца, в името на Бог, продължавайте!” Те не можеха да ни спрат и ние осъществихме всичко, което Мариа Аделина се надяваше да направим.

Четирима от нас завършиха програмата. Но за да се дипломираме, трябваше да яздим на кон от Сан Кристобал до Тукстла, за да се явим на последните изпити. Баща ми, какъвто си беше опак, трябваше да ме пусне, но той настояваше по-голямата ми сестра да ме придружи. Тъй като тя никога не беше напускала дома ни, пътуването ни щеше да е истинска екскурзия за нея. Беше дневен преход от тук до Икстапа, където прекарахме нощта с едно познато семейство, в легла от борови вейки на пода във всекидневната им. После пътувахме още един цял ден. Бях нервна, защото не знаех как биха могли да ни измъчват на изпита в Тукстла. Тъй като те не искаха ново училище в Сан Кристобал, със сигурност щяха да направят изпита ни възможно най-труден. Проверяваха ни предмет по предмет, първо на теория, после – на практика. Също така трябваше да представим решения на определени социални проблеми. Индианците по това време започваха да създават неприятности, така че професорите ме накараха да предложа практичен начин как да ги “дефанатизираме”. Всички завършихме изпита много успешно.

В Тукстла станахме добри приятели с дон Бернардо Феликс, бащата на Мариа Феликс, известната филмова актриса. Не си спомням какъв политически пост заемаше той там. Една нощ той ни покани, заедно с други млади жени от Сан Кристобал, на парти. Пяхме под съпровод на китари. Беше радостно събитие.

Правителството сертифицира обучението ни и аз станах професор в колежа, в който бях завършила в Сан Кристобал.

Срещнах съпруга си тук, в тази къща. Той беше наш роднина, който беше дошъл да види баща ни. Името му беше Хуан и беше агроном от Пичукалко. Един ден баща ми повика сестра ми и мен и каза: “Вижте, това е Хуан.” И така, там и тогава се започна. Влюбихме се и един ден Хуан дойде у дома и каза: “Ще поискам ръката ти от баща ти. Да видим какво ще каже.” Е, баща ми каза, че можем да се оженим, когато пожелаем; и ние се оженихме с неговото абсолютно одобрение. Баща ми беше човек, който никога не би ми позволил да се оженя за друг, освен роднина.

Бях на 29 години, когато се омъжих, н преди Хуан имах други приятели. Те ми изнасяха много серенади. Но когато маримбите започваха да свирят, баща ми много се разгневяваше. Така и нямах възможност да говоря с някой от младежите, които ми поднасяха музика. Никаква възможност дори за разговор! Баща ми ненавиждаше тия серенади и се заключваше в стаята си, а нас заключваше в нашата. Имаше много серенади и да, понякога се влюбвах. Бях много впечатлена от тези младежи. О, те бяха толкова красиви!

Веднъж се влюбих в един сериозен млад мъж, който беше нотариус. Вече не си спомням името му. Никога не ми беше даден шанс да говоря с него. Той така и не получи възможност да ми се представи. Всеки ден ходех на меса в църквата “Сан Николас” и той беше там. Но аз толкова се страхувах, че баща ми ще ни види да говорим, че само висях на ръката на леля си, за да не може младежът да се доближи. Всеки ден се виждахме в църквата и всяка неделя вечер той ми изнасяше серенада с маримба. Дори не знам дали наистина бях привлечена от него, или това беше просто любопитство. Той чакаше на ъгъла всяка сутрин, за да види дали ще изляза да говоря с него.

И така един ден от всички тези дни аз излязох сама и той изскочи от скривалището си, за да говори с мен. Но аз казах: “Страхувам се да говоря с теб, защото родителите ми могат да ни видят.”

“Но родителите ти ги няма”, отвърна той.

“Знам, казах, но се чувствам така сякаш ще се появят всеки миг.”

И така може би можеше да има и друг освен Хуан, който бих харесвала повече, но понеже баща ми беше такъв, това бе невъзможно. А сега знам, че с другия мъж нямаше да съм толкова щастлива.

Хуан беше благовъзпитан мъж и се грижеше добре за мен. Веднъж ми каза: “Не се ожених за теб, защото си търсех готвачка.” Той беше нежен и любящ мъж, много различен от баща ми. Не би позволил и розово листенце да падне върху мен.

Той беше вдовец по-възрастен от мен с 18 години и знаеше много за живота. Жена му беше починала преди седем години и имаше седем деца. Най-големите две вече бяха доктори, когато се срещнахме.

Оженихме се тих, защото през 30-те години имаше тежки религиозни преследвания. През нощта къщата на свещеника беше под постоянно правителствено наблюдение, за да е сигурно, че никой няма да направи нещо, което не трябва.

Бъдещият ми съпруг беше приятел на губернатора, който преследваше църквата. Един ден губернаторът го попитал: “Възнамеряваш ли да се ожениш в църквата?” Хуан му отговорил: “Да, дори да се вбесиш, ще се оженя в църквата или изобщо няма да се оженя! Прави каквото искаш!”

Говорехме тайно със свещеника и решихме да сео женим в 9 часа сутринта, защото в този час никой нямаше да гледа. Носех сватбената си рокля в коншица и когато пристигнах в къщата на свещеника, той ме заведе в една стая, където да се преоблека. Отидох само с майка ми. Баща ми отказа да дойде, защото не искаше да ме вижда облечена като булка. Това беше твърде много за него. Беше странен мъж.

Хуан пристигна с един много скъп приятел, който щеше да ни е свидетел. После отидохме до малкия параклис на свещеника и той ни венча. След церемонията се преоблякох и напуснахме къщата един по един, така че никой на улицата да не ни види заедно. Аз си тръгнах с майка ми, после излезе Хуан и отиде в хотела, където щяхме да се видим по-късно. Не можехме да имаме тържество, защото тогава всички щяха да разберат какъв грях сме извършили.

Месец по-късно се проведе гражданската церемония. Чакахме толкова дълго, така че никой да не заподозре, че вече сме се оженили в църквата. Церемонията се проведе тук, в този коридор. Тук се бяха оженили родителите ми, а тук беше банкетната маса.

Всичките ми приятели бяха на гражданската церемония. Съдията беше облечен в нов черен костюм. Дойдоха много хора от правителството, защото Хуан се движеше в тези среди. Но баща ми не напусна стаята си, защото не искаше да ме вижда като булка, и затова братята ми ме въведоха. След церемонията келнерите поднесоха чаши с шампанско, свиреха мирамби. Майка ми каза: “Хуан може и да е вдовец, но ти със сигурност не си!”

Искахме всичко да свършва бързо. Аз танцувах, ние всички танцувахме и всички бяха щастливи, а после имаше още песни с маримба и още една чаша шампанско. Преоблякох се в пътническия си костюм и отидохме до Комитан на сватбен месец. Всичко беше простичко и приятно. Първо, живяхме в къщата през улицата. Но пет месеца по-късно баща ми почина и се върнахме в тази къща.

Живях със съпруга ми тридесет и пет години, докато той почина. Имахме четири деца. Бяха възпитани добре и никога не сме имали проблеми с тях. Живяхме тук с майка ми и Деметриа, жената, която я беше отгледала и която обичахме като втора майка. Живяхме много мирно и щастливо, и никога не сме имали разпри или спорове. Най-тъжното време от тази част на живота ми беше, когато осемнайсетмесечният ни син умря от чревни усложнения. Да загуби дете е много, много трудно за една майка.

Исках седемте деца на Хуан да живеят с нас. Когато той го предложи за първи път, отвърнах: “Не, не, не искам да нося отговорност за цяла група деца!” И той ми овърна: “Децата ми няма да живеят с нас.” Но след като се оженихме, им отидохме на гости в Тукстла и видях, че двете му по-малки момичета не се справят добре. Те бяха на седем и девет години и живееха с леля си, но изглеждаше така сякаш никой не се интересуваше дали са там, или не.

“Виж, Хуанчо, казах на съпруга си, тези две момичета не трябва да са тук. Ще ги взема с нас в Сан Кристобал. Те са толкова малки и ако останат тук, ще бъдат съсипани.” Така двете момичета дойдоха да живеят в нашата къща.

Много съм доволна от всички деца на Хуан и от моите също. Неговите деца ми помагаха много, когато моите бяха малки. Никога не съм им се налагала и така се разбирахме добре. Дори и сега им се радвам и когато посещават Сан Кристобал, идват да ме прегърнат. “Как ще те забравим, когато ти ни беше като втора майка” ми казват.

Не ходех на работа, докато един от синовете ми не пожела да иде на училище в Мексико Сити и нямахме достатъчно пари, за да го изпратим. Тогава отново започнах да преподавам. Обичах да упражнявам професията си. Хуан не искаше да работя, но нямахме друг избор. така че преподавах, докато дойде време да се пенсионирам.

Смъртта на съпруга ми беше най-тъжното нещо в моя живот. Хуан получи мозъчен удар шест години преди смъртта си и оттогава остана инвалид. Извеждахме го в инвалидната количка в патиото. Тъй като четеше много, искаше от нас да му оставяме отворена книга и лупа. Но по това време вече не възприемаше нещата добре. Лупата стоеше на едно място върху страницата и когато слънцето се покажеше, хартията пламваше. Не можеше да казва друго освен “да” и “не”. Тези шест години бяха трудно и накрая той почина.

Изминаха 21 години от смъртта на съпруга ми. Смъртта му беше трудна за мен, но животът не ни дава избор. Сега живея тук с дъщеря си, която е разведена. Целият ми живот премина в тази къща, ъдето живеем тихо, без никой да ни притеснява.

Това, на което се наслаждавам най-много всеки ден, са молитвите. Всеки ден поверявам децата си на Бог. Обичах да чета много и да се занимавам с ръкоделие. Изработих много красиви неща, но сега не виждам добре. Не мога да пиша или да гледам телевизия. Опитвам се да слушам програмите, но не чувам добре. Дните ми минават малко скучно.

Едно време ходех на много сбирки и танци, на коледни тържества и posadas. Сега ставам в шест часа. Помня онези празненства, но съм доволна с онова, което е било. Всички ние трябва да стигнем до края. Когато мисля за смъртта, си казвам: “Боже, ти си ни дал живот и ти ще ни го вземеш. Моля те, нека да е леко.”

 

Откъс от книгата Every Woman is a World. Interviews with Women of Chiapas, Gayle Walker and Kiki Suárez, University of Texas Press, 2008

Categories: Every Woman is a World | Leave a comment

Guadalupe Vásquez

Guadalupe

Гуадалупе Васкес

 

Не знам колко съм стара, но знам, че съм една от най-старите жени в моя град. Има много жени, които са по-млади от мен, но са съвсем изхабени. Те винаги се оплакват от всякакви болежки. Аз съм много по-стара от тях и се оправям добре. Хубаво е да си стара жена и все още да си силна.

Аз съм индианка. Родена съм в Аматенанго, където е родена и майка ми, но баща ми идва от друго място. Баща ми говореше испански и още от детството си аз също говоря и испански, и целтал. Родителите ми умряха толкова отдавна, че едва си ги спомням. Ако се напъна, си спомням слабо майка ми. Доста си приличахме.

Не помня точно колко братя и сестри имах. Мисля, че бяхме шестима, но сега всички освен мен са мъртви. Майка ми имаше още две дъщери, моите две сестри, които много, много обичаше. Но мен не обичаше. Мен ме отхвърляше.

Баща ми пиеше и после се спречкваше с майка ми. Караха се и дори се удряха, когато баща ми се прибереше пиян. Ако съпругите не казват нищо, когато съпругът им пие, не се случва нищо. Съпрузите просто припадат и всичко е наред. Но ако съпругата се оплаква, започва удрянето и боят. Майка ми беше от тези, които се оплакваха.

Баща ми умря млад, когато бях още малка. Майка ми никога не се омъжи повторно. Вместо това, тя отиде да живее със сестра ми – онази, която обичаше. Година по-късно почина.

Когато бях млада, отивах в мелницата, за да вземам жито за хората, с които работех. После го донасях вкъщи, за да го смелим. Мелех също и царевица, за да правя тортили. Големи тортили! Перях дрехите, които хората ми носеха. Това работех.

Не помня на колко години бях, когато се омъжих или как срещнах съпруга си, но знам, че не го обичах. Семейството му беше от Теописка и те, заедно с моите родители, уредиха брака. Всъщност ние така и не се оженихме. Просто заживяхме заедно. Но с него не бях щастлива.

Мисля, че имах седем или осем деца и те всички бяха от съпруга ми. Той живя известно време с мен в къщата ми в Аматенанго, но после ме напусна се върна да живее със семейството си в Теописка. Родителите му искаха и аз да отида скоро там, така че дойдоха да ме вземат. Но аз им казах: “Защо да ходя там, когато си имам собствено място тук?” Предпочитах да живея в собствената си голяма къща, където бях родена. Децата ми останаха с мен и аз останах да се грижа сама за тях. Съпругът ми никога не ми е помагал с пари. Носех децата си на гръб, събирах подпалки, берях царевица и правех тортили.

Когато се роди първият ми син, исках да го кръстят. Баща му обаче каза: “Не, няма да го кръстим.” Е, аз все пак кръстих момчето! По-късно, когато децата бяха достатъчно големи, за да ходят на училище, дойде учителят, за да ги запише. Но съпругът ми не искаше децата му да имат образование. “Защо пращаш децата на училище?”, изкрещя ми той. “Аз съм майката. Аз се грижа тях и те ще ходят на училище, щом така казвам!”, отвърнах му аз. Много се карахме за това. Чувствах се толкова добре, че пратих децата си на училище.

Съпругът ми никога не се грижеше за децата си. Не им купуваше дрехи или учебници, или лекарства, когато се разболееха. Така ги отгледах – перях дрехи и цепех дърва. Работех много.

Сега децата ми са пораснали. Имат свои деца. И техните деца имат деца! Но не ги виждам много често. Трите ми дъщери работят в Сан Кристобал. Първата ми дъщеря не се омъжи и живее сама. Един син живее в Аматенанго и понякога той и семейството му идват у дома. “Дойдохме на гости, казват. Дойдхме за тортили.” После се втурват в комала и поглъщат всички тортили. Друг път идват, когато има фиеста. Тогава идват всички семейства и тези дни са щастливи дни. Тогава ме обичат.

Много години живях сама в къщата ми, но сега най-малкият ми син е тук с мен. Той се грижи за мен и аз оценявам много това. Той е добро момче и го обичам най-много от всички. Добър и приятен човек е той. Още не се е оженил, защото чака да си отида. Работи много. Веднъж измина целия път до Мексико Сити, но после се върна при мен. Сега се грижи за царевицата, пере дрехите ни и готви. Той е чувствителен мъж. След всички години, в които живеех сама, сега, със сина ми се чувствам много по-добре. Вече не се налага да си купувам царевица, защото имаме своя. Имаме достатъчно от всичко.

В живота ми имаше горчиви моменти. Беше тъжен и труден, но въпреки това съм щастлива. Преди известно време бях болна, но хората от Аматенанго се грижеха за мен и оздравях. Никога не мисля за умирането. Това не ме плащи изобщо. Когато Бог пожелае, може да ме вземе. Живея ден за ден и все още съм силна.

Винаги съм садяла цветя в градината. Когато съм в състояние, не си стоя вкъщи. По няколко пъти седмично си казвам: “О, да, днес ще ида в Сан Кристобал.” После хващам автобуса и отивам в града, за да продавам цветя. Обичам да ходя на служба, защото църквата е по-голяма и по-хубава в Сан Кристобал.

Хората наистина ме харесват. Да, и в Аматенанго, и в Сан Кристобал. След като продам цветята си, тръгвам по гости. Когато премина по улицата, хората се провикват: “Доня Лупита! Ела и седни за малко да си поговорим.” След това отивам на пазара, където хората също ме харесват. Имам много приятели, затова идвам толкова често тук. Почти никога не ходя в Теописка. И там ми харесва, но хората не са толкова приветливи, както в Аматенанго и Сан Кристобал.

И вие купихте цветя от мен, така че свърших с работата. Сега ще ходя до пазара. Една от дъщерите ми ме чака там и по-късно ще ида да се видя с една приятелка. Не помня името й, но тя ми е приятелка. И това ще е за днес. Сега тръгвам по гости…

Откъс от книгата Every Woman is a World. Interviews with Women of Chiapas, Gayle Walker and Kiki Suárez, University of Texas Press, 2008

Categories: Every Woman is a World | Leave a comment

Create a free website or blog at WordPress.com.