Stjuh na denia

***

В този миг

изпуска пинията аромат,

цикадите кресват, прибоят блъсва брега –

задрямал си на дървената скара в облачния предиобед,

но виждаш: заливът отдолу пак е заблестял.

Да се заровиш в пясъка

и да пресееш зърното му,

и да обяздиш слънцето –

да се сбогуваш с Гърция,

която си сънувал като родина,

без да й принадлежиш, е време.

 

юни-юли 2018, Гърция-София

Advertisements
Categories: По действителен случай, State of the Art, Stjuh na denia | Leave a comment

Следете пресата

Утопия на кръчмата vs. Утопия на агората

*

Лунна привечер –

пияните калинки

налитат на бой.

 

*

Бой се, когато си сам на площада и нямаш дружина –

Само с другари бъбриви минава денят безметежно.

 

*

Безметежно се

взирам в извънземните

посетители.

 

*

По сетива не отстъпва землянинът на чужденеца.

Сделка изгодна и свръхускорител от гну различава.

 

*

Различаваш ли,

приятелю мой робот,

вход от изход, а?

 

*

Изхода виждам в смъртта или космоса – трети път няма.

Трети път днес глашатай съобщава космически вести.

 

*

Вести споделя

от друга галактика

с мен пришълецът.

 

*

С мен пришълецът е местен, а аз пришълец – като него.

Двамата с поглед споделяме общо билетче в трамвая.

 

*

Трамваят води

и отвежда пришълци,

калинки, хора…

 

*

Хора, чадър си носете, отляво на дъжд ми мирише….

Слуша ли днес в парламента… Нивото на Стикс в сантиметри…

 

*

Сантиметрите

са светлинни години

на излизане.

 

*

Излаз и вход са едно, паралелни пространства разделят.

Влизам – порой се изсипа от Млечния път на паважа.

 

*

Паважа ли ти

отесня, че търсиш тук

безкрая, друже?

 

*

Друже, безкраят е вътре, не ще го намеря на маса.

Но ще потърся и тук. Я налей ми в таз привечер лунна…

Артикул: Диалог между Поета и Писателя
Производител: Guy de July, Octavian von August
Най-добър до: Топлинната смърт на Вселената
Съдържание: нерегламентирано, но дефинирано общностно пространство; Изтокът и Западът aka кръчмарско хайку и площаден хекзаметър; индивидуални контакти с представители на други утопични реалности и екзалтация в неочаквана, но предвидима среща на прага на два паралелни топоса.
Предназначен за четене.

P.S. Намерете на хартия днес след 16:00 в “Литературен вестник”. Само за лев и пеДесе ще получите завършена утопия, частична изненада и практичен заместител на тоалетната хартия.

P.S. 2 Указания за четене: Следвайте парадигмата 3:2. При подходящо подравняване на звездите, когато Древните се надигнат от подводните си градове, отделните фрагменти ще разкрият истинската си подредба, но не и смисъл.

P.S. 3 Следвайте блога на Октавиан. Там цари ред.

P.S. 4 А, не царял. Но може би ще има ясни указания.

P.S. 5 Нейсе, вкарах реда тук.

Categories: State of the Art, Stjuh na denia | 1 Comment

Политически коректна постмодерна sci-fi епическа поема в хекзаметър за невъзможна хомосексуална любов

Главни действащи лица:

Ахил Апелеев – баща на Капучино

Патрокъл Егеев – баща на Филий

Филий и Капучино – млади гейове, разкъсани от времето и пространството

Муци – разказвачка/портиерка на средна възраст

Хекуба – гей-активистка, явява се насън

Менелай – бордовия компютър на Херпес – стар модел

Богът на пошлостта – Херпес

Цербер/Антицербер – пазачи на червеевата дупка (телепортатора)

Синопсис:

Двамата живеят в двата края на огънатото пространство в звездната система на Алфа Кентавър. Трябва да преминат през телепортатора, за да са заедно, който се пази от Цербер/Антицербер (единият е в антипространството). С подкрепата на Херпес Хекуба успява да придума пазачите с пламенна защитна реч и те склоняват да позволят размяната на крак до коляното. Влюбените не могат да се срещнат, защото ще се анихилират. Те си разменят по един крак през телепортатора. Пръстите на съответния крак носят писмо-обяснение в любов, но то не се чете поради разликата в азбуките.

Фон – Die Interimsliebenden (Einstürzende Neubauten)

Политически коректна постмодерна sci-fi епическа поема в хекзаметър за невъзможна хомосексуална любов

Песен І

Муци, възпей оня гибелен гняв на Ахил Апелеев,

дето вселени разтърси и антипространствата срути,

татко на гей Капучино, от гейската същност потресен,

към любовта безсърдечен, надежда за внуци погребал.

Той и бащата на Филий – мъдър Патрокъл Егеев,

мислят притворно коварство през антипространство и време,

Цербер, пазачът на бездни от хиляди диви протони,

на низостта си подмолна оръдие гнусно да сторят.

Гейските жарки молитви към Херпес, на пошлото бога,

пръв Менелай научава и цифрово стриктно кодира.

Тук разкажи за Хекуба – доблестна млада кучкарка,

дето разнищва частици и античастици, и други,

тежки сърца утешава, страсти в пространството свързва

и през портали незнайни младите влюбени води.

Сал ти си, Муци, над всички – вход в светове многобройни

няма за теб неизвестен, че всички поддържаш и правиш

тайните явни. През епоса мъдра водачка бъди ни!

Песен ІІ

В метафизичния космос, в двореца над Алфа Кентавър

на пошлостта божеството, самият от скверн недокоснат,

пак Менелай рестартира, забилия бордов компютър,

който от смъртни му носи молитви и антимолитви;

люто проклина на платки дефектни небрежен доставчик

и към компютъра мъртъв злостни закани запраща.

Своите фини рецептори Богът е фино настроил

и, доловил повишения трафик на байтове страстни,

знае, че много молитви и антимолитви, и клетви

етерът тънък, но сръчен право в компютъра праща.

Прав е разбира се Херпес! Младият Филий и Капу-

чино усърдно се молят, зер да му харда достигнат.

Ето, по някое време компютърът стар вразумен е

и от монитора прашен Богът започва да срича:

“Херпесе! Свиден закрилник! Хайде, свидетел бъди ми!

Знаеш, че моята обич е младият Филий Егеев,

антигерой на света си и пример за много юнаци

и на сърцето ми страстно едничък владетел всевластен!”

Богът черви се при тези твърде разпалени думи

и преминава към друга молитва, от свидния Филий:

“Моля те, Боже на пошлото, моля те да ми помогнеш –

че е далеч Капучино пресвиден, в отвъдния свят е;

никой не е преминавал във антипространството, дето

своето царство владее гневен Ахил Апелеев.

Мойта любов е обаче по-силна от всички физични,

квантови още закони – тя ще се справи! Но моля

свойта подкрепа ми дай, за да мога покой да намеря!”

Тюхка се люто-прелюто, нецензурни поздрави праща

Херпес, че толкова място молитвите плътски запълват,

рама товарят, а хардът вече не стига за нищо.

Нервно за сетен път хвърля поглед към празните думи

и със злосторна усмивка палеца втъква в “дилийта”.

После отмята къдрици и в столовата отива.

В своята тъмна забрава, в коша отрупан с молитви,

тъй Менелай съхранява неизброими копнежи.

Плахо към него той своите пръсти нетленни протяга

и на младежите скръбни дивно пророчество праща.

– Чуйте ме – ти, Капучино, Филий, и ти ме послушай!

Втори път няма да казвам, хубаво чуйтe що думам.

Част е съдбата и няма в природата цяло и нищо,

нищото става, когато до цялото цяло допре се.

Има съдбовна повеля вашата дружба да бъде

страшно злокобна поука за двойноединния Космос.

Нека това ви не плаши – значи, че дружба ще има,

ала горчива е всяка подобна на вашата участ.

Тъй запомнете от мене, че трябва квадранта, където

Цербер ужасен и брат му – дважди по-зъл Антицербер

телепортатора пазят, да прекосите телесно.

Първо обаче Хекуба ще трябва за вас да лобира,

да ви помогне усърдно в делото трудно и смутно.

Туй Менелай им изпрати и после сред клетви обидни,

Херпес що сам му отправи, щепсела дърпайки гневно,

бавно угасна и никога вече не тръгна отново.

Песен ІІІ

Много молитви отправи към бога Ахил Апелеев

да уталожи страстта еднополова, срамния порив,

и с отчаяние реч хомофобска изнесе в гнева си,

с думи горчиви и здрава десница към нежната рожба.

­– Слушай внимателно, сине изнежен и гей Капучино!

Не е природно коректна страстта ти към младия Филий.

Майка-природа не те е дарила със женска утроба,

за да заченеш, износиш и после родиш ми потомци.

В друга епоха, отсреща във вечния Космос огънат

антитирада нарежда към Филий Патрокъл Егеев.

­– Филие свиден, със фигура стройна от античастици,

не е природно коректна страстта ти към гей Капучино.

Ако се срещнете, пагубен взрив ще настъпи веднага,

анихилация страшна и Херпес не ще овладее.

С думи такива съветват бащи синовете си млади

и хекатомби от антиволове принасят на Бога.

Песен ІV–V

В тиха космическа вечер Цербер обвит е от дрямка,

след като строго е бдял над пределите в Алфа Кентавър,

легнал на входа на телепортатора – проход единствен

не към подземното царство – към антипространство и време.

Там безкомпромисно пази в съня си триглав Антицербер,

строго наказан от Херпес, задето изял Антигона

и безразсъдно олтар с антифриз вместо с фриз украсил е.

Докато двамата дремят, яви се в съня им Хекуба –

правозащитничка смела и яростна гей-активистка.

Тя отдалече ги почва, но плавно върви към целта си,

строго нарежда речта си и втора подкана не чака:

– Кучета Цербер и Анти-, дванайсет уши наострете –

нося заръка от Херпес, на пошлото бога нескверен,

него сърдечни неволи са трогнали твърде дълбоко.

Много молитви получи [морално остарелият бордови компютър Менелай изпита силни затруднения в обработването на бинарния код на тези многословия, което доведе до претоварване на твърдия му диск, предизвикало ненавременната емоционална намеса на Херпес; но преди да бъде изключен…],

даже пророчество прати – неясно и в стих хекзаметър –

как ще се срещнат частици и античастици в прегръдка.

Само е пътят затворен за Филий и гей Капучино.

Богът при вас ме изпрати, защото насън се явявам.

Иска на двамата млади път да дадете свободен!

Още не вярват на чутото Цербер и зъл Антицербер,

питат и често цитират: „Каква е на мене Хекуба?!”

Тук се провикна Хекуба и в отговор стресна съня им:

– Ваша стопанка, царица, богиня и гей-активистка,

дето от палета малки триглави ви гледа и храни,

дето навън ви извежда и дава през ден антипасти.

Аз ви нареждам – размърдайте антителата си тежки,

прохода междупространствен за миг в любовта отворете!

Цербер спогледа насън Антицербер и в отговор рече:

– Боже, Хекубо, изисквате много – ще бъдем покорни.

Никой не бива да мине в отвъдния свят на всемира,

вечни природни закони разруха и гибел вещаят,

но ще отстъпим частично, пък Херпес дано ги закриля!

Крак до коляното – толкова можем да пуснем оттука.

Нека и двамата дойдат готови за тази размяна.

Песен VІ

Муци, съдбата познаваш, разкази древни и страшни

често сама ни цитираш, с което ни пазиш от травми.

Тази развръзка, която Цербер и зъл Антицербер

готвят безмислостно, младите няма съвсем да харесат.

Много сълзи се проляха, както в пространство, така и

в антипространство обратно от двамата гея, че няма

в плът любовта си да вложат, ни да се вземат навеки.

Вместо това към портала пращат по крак от частта си

и на съдбата се молят от нищото цяло да стори,

докато цяло и цяло заедно стават на нищо.

Всеки момент през портала ще минат крака до коляно,

дружбата вечна ще бъде мимо пространство и време.

Щом през отвора на прохода крайникът мигом изниква,

двамата гея разбират, че тяхната обич взаимна

чудо е сторила, тъй като всеки е вложил в крака си

тайно писмо от любимия, анти за другото царство,

въпреки строги забрани, сърце и душа да излее.

Трепетно листа хартия двамата гейове взимат,

като захвърлят краката и с радост в писмата се взират.

Взират се, но не прочитат ни ред от любовните думи –

текстът е неразчитаем, тъй като всеки в света си

азбука има, която е анти за друга вселена

и по законите висши там никой не я възприема.

Guy de July

Octavian von August

Август-Септември 2009

Categories: Magnificat, Stjuh na denia | 4 Comments

*

Ако още не съм споменавала колко много, колко дълбоко, колко потресно наслаждаващо ми действа тази поезия, време е да го сторя:

Из “Гитанджали”

В дълбокия здрач на дъждовния юни, с тихи стъпки

бродиш невидим. И безмълвен.

Днес утрото очи притвори, безучастно към повика настойчив

на източния вятър ип окривало плътно покри

вечното лазурно небе.

Замлъкнаха птичите песни в гората, захлопнаха се дверите

на всеки дом. На тази пуста улица ти си самотен странник.

О, мой възлюбени, единствен мой приятелю, не подминавай

като сън вратите ми отворени широко.

Къде се луташ в тази бурна нощ, в която любовта пътува, приятелю?

Небето стене в безмерно отчаяние.

Не спах нощес. Отварях неведнъж врати и взор отправях в тъмнината, приятелю!

Не виждах нищичко пред мен, приятелю. И чудех се къде е пътят?

По здрачния бряг на мастилено-черна река ли, край далечни и мрачни гори ли,

пристъпваш в лабиринт заплетен от потискащ мрак

и бързаш устремен към мен, приятелю?

Ако денят угасне, ако не пеят птици и вятърът утихнал уморен е,

обгърни ме с плътно покривало,

както земята си обгърнал с пелената на съня

и както нежно си притворил листенцата на лотоса във здрача.

Р. Тагор

Categories: Stjuh na denia | Leave a comment

Срещу колите

Напоследък чета все повече постове из блогосферата по повод тарикатските навици за паркиране на българските шофьори, особено в София. За мен нищо, ама нищо, ама абсолютно нищо не оправдава нещастника, който е паркирал на тротоара, така че никой да не може да се промуши край скъпоценната му броня. За моя жалост агресията ми рядко е активна, иначе щях не само пирон, шило, шутове, един телефон до паяка, ами сигурно и една кирка да си нося, за да му разбия предното стъкло. Всякакви оправдания, тип “ама не са те врагът, а ония лоши чичковци, които не са направили достатъчно паркоместа и тротоари” и “момчета, нека да бъдем приятели”, за да ни върви по-лесно животът, могат само да ми изкарат пяна на устата. От малка съм научена, че в едно общо пространство всеки индивид трябва да се съобразява, че край него живеят и други. Това ми е най-голямата слабост във възпитанието. Добруването на никаква бричка, ако ще и милиарди да струва, не е важно колкото един човешки живот. Всички дървени философи, които желаят да изкарат общината виновна за проблемите им, да си помислят дали не са знаели за липсата на достатъчно места за паркиране, високата цена на бензина и ниската си заплата преди да се втурнат да угаждат на трибуквеника си. Щото като знаеш, че нямаш пари, не ходиш на ресторант.

И ако (както твърдят) на Запад чак такава конфронтация пешеходци-шофьори не съществува, то е защото шофьорите знаят, че ТЕ са факторът на пътя и ТЕ са опасни за пешеходците, затова от позицията на силата поемат отговорност и грижа и за живота на всички останали участници в движението (вкл. пешеходците). Явно българските шофьори – мъже и жени – не са дорасли за тази позиция и като им гледам възмущението по блоговете скоро няма да дораснат. Защото мен като ме блъсне кола, ще умра безвъзвратно, а аз ако блъсна някоя кола, най-много да причиня известно невронно нагъване на собственика й (дори най-вероятно ще му е полезно). А който си мисли, че двата вида щети са сравними, да иде на психиатър.

П.С. Примерните шофьори могат да се чувстват изключени. Познавам и такива.

Categories: Stjuh na denia | 4 Comments

*

THE TIGER

Tiger, tiger, burning bright
In the forests of the night,
What immortal hand or eye
Could frame thy fearful symmetry?

In what distant deeps or skies
Burnt the fire of thine eyes?
On what wings dare he aspire?
What the hand dare seize the fire?

And what shoulder and what art
Could twist the sinews of thy heart?
And, when thy heart began to beat,
What dread hand and what dread feet?

What the hammer? what the chain?
In what furnace was thy brain?
What the anvil? what dread grasp
Dare its deadly terrors clasp?

When the stars threw down their spears,
And watered heaven with their tears,
Did He smile His work to see?
Did He who made the lamb make thee?

Tiger, tiger, burning bright
In the forests of the night,
What immortal hand or eye
Dare frame thy fearful symmetry?

William Blake

Categories: State of the Art, Stjuh na denia | Leave a comment

*

СКРИТО ИМЕ

Виктор Сегален

Истинското Име не е това,

издълбаното върху златната плоча

над портика, върху който записват делата ни,

нито пък онова, дето учудено го мълви народът.

Истинското име не можем да прочетем дори в Палата

или в градината, то си остава скрито под водите,

под свода на акведукта, където всеки ден утолявам жаждата си.

Само при голяма суша, когато гръмне без дъжд,

когато пресъхналите реки се превърнат в ручеи.

Когато пустотата долази до сърцето, а сърцето

го погълне пустотата – там, под небосвода ще стигнеш Името.

Но вълните ще се отдръпнат, а животът изведнъж

ще замре – буря страшна ще се извие, по-страшна и от Името!

Превод: Огнян Стамболиев

Categories: Stjuh na denia | Leave a comment

*

Ruby, by Tweaker

it isn’t always i am well
for sometimes i am ailing
and yet in steaming night i smile
to downplay this my failing
and make a noise to bury all
of your weeping and your wailing

and then in bed by little light
and closed off from it all
i must try and bring a conscious end to night
and hope that dreams begin to fall

the color of my dreams, they would be you…ruby
oh if i could close my eyes and bring you to me
push your head into
make you not you not you not you but me

and then in dreams i wander free
and see some things i’m meant to see
and sometimes even i see thee

and would the night go on and on
and not tomorrow end at dawn
and whatever mat i lay upon
dissolve

the color of my dreams, if i had dreams, they would be you…ruby
everything i do is done to bring you closer to me
when you sleep your breath it blows right on through me

the color of my dreams, if i had dreams, they would be you…ruby
the color of my dreams, they would be you…ruby

and illness be or wellness thrive
my dream proves i am yet alive

Categories: From the Pickle, Stjuh na denia | Leave a comment

Ash Wednesday on Tuesday


Ash Wednesday

I

Because I do not hope to turn again
Because I do not hope
Because I do not hope to turn
Desiring this man’s gift and that man’s scope
I no longer strive to strive towards such things
(Why should the agèd eagle stretch its wings?)
Why should I mourn
The vanished power of the usual reign?

Because I do not hope to know
The infirm glory of the positive hour
Because I do not think
Because I know I shall not know
The one veritable transitory power
Because I cannot drink
There, where trees flower, and springs flow, for there is nothing again

Because I know that time is always time
And place is always and only place
And what is actual is actual only for one time
And only for one place
I rejoice that things are as they are and
I renounce the blessèd face
And renounce the voice
Because I cannot hope to turn again
Consequently I rejoice, having to construct something
Upon which to rejoice

And pray to God to have mercy upon us
And pray that I may forget
These matters that with myself I too much discuss
Too much explain
Because I do not hope to turn again
Let these words answer
For what is done, not to be done again
May the judgement not be too heavy upon us

Because these wings are no longer wings to fly
But merely vans to beat the air
The air which is now thoroughly small and dry
Smaller and dryer than the will
Teach us to care and not to care Teach us to sit still.

Pray for us sinners now and at the hour of our death
Pray for us now and at the hour of our death.

II
Lady, three white leopards sat under a juniper-tree
In the cool of the day, having fed to sateity
On my legs my heart my liver and that which had been contained
In the hollow round of my skull. And God said
Shall these bones live? shall these
Bones live? And that which had been contained
In the bones (which were already dry) said chirping:
Because of the goodness of this Lady
And because of her loveliness, and because
She honours the Virgin in meditation,
We shine with brightness. And I who am here dissembled
Proffer my deeds to oblivion, and my love
To the posterity of the desert and the fruit of the gourd.
It is this which recovers
My guts the strings of my eyes and the indigestible portions
Which the leopards reject. The Lady is withdrawn
In a white gown, to contemplation, in a white gown.
Let the whiteness of bones atone to forgetfulness.
There is no life in them. As I am forgotten
And would be forgotten, so I would forget
Thus devoted, concentrated in purpose. And God said
Prophesy to the wind, to the wind only for only
The wind will listen. And the bones sang chirping
With the burden of the grasshopper, saying

Lady of silences
Calm and distressed
Torn and most whole
Rose of memory
Rose of forgetfulness
Exhausted and life-giving
Worried reposeful
The single Rose
Is now the Garden
Where all loves end
Terminate torment
Of love unsatisfied
The greater torment
Of love satisfied
End of the endless
Journey to no end
Conclusion of all that
Is inconclusible
Speech without word and
Word of no speech
Grace to the Mother
For the Garden
Where all love ends.

Under a juniper-tree the bones sang, scattered and shining
We are glad to be scattered, we did little good to each other,
Under a tree in the cool of day, with the blessing of sand,
Forgetting themselves and each other, united
In the quiet of the desert. This is the land which ye
Shall divide by lot. And neither division nor unity
Matters. This is the land. We have our inheritance.

III

At the first turning of the second stair
I turned and saw below
The same shape twisted on the banister
Under the vapour in the fetid air
Struggling with the devil of the stairs who wears
The deceitul face of hope and of despair.

At the second turning of the second stair
I left them twisting, turning below;
There were no more faces and the stair was dark,
Damp, jaggèd, like an old man’s mouth drivelling, beyond repair,
Or the toothed gullet of an agèd shark.

At the first turning of the third stair
Was a slotted window bellied like the figs’s fruit
And beyond the hawthorn blossom and a pasture scene
The broadbacked figure drest in blue and green
Enchanted the maytime with an antique flute.
Blown hair is sweet, brown hair over the mouth blown,
Lilac and brown hair;
Distraction, music of the flute, stops and steps of the mind
over the third stair,
Fading, fading; strength beyond hope and despair
Climbing the third stair.

Lord, I am not worthy
Lord, I am not worthy

but speak the word only.

IV
Who walked between the violet and the violet
Whe walked between
The various ranks of varied green
Going in white and blue, in Mary’s colour,
Talking of trivial things
In ignorance and knowledge of eternal dolour
Who moved among the others as they walked,
Who then made strong the fountains and made fresh the springs

Made cool the dry rock and made firm the sand
In blue of larkspur, blue of Mary’s colour,
Sovegna vos

Here are the years that walk between, bearing
Away the fiddles and the flutes, restoring
One who moves in the time between sleep and waking, wearing

White light folded, sheathing about her, folded.
The new years walk, restoring
Through a bright cloud of tears, the years, restoring
With a new verse the ancient rhyme. Redeem
The time. Redeem
The unread vision in the higher dream
While jewelled unicorns draw by the gilded hearse.

The silent sister veiled in white and blue
Between the yews, behind the garden god,
Whose flute is breathless, bent her head and signed but spoke no word

But the fountain sprang up and the bird sang down
Redeem the time, redeem the dream
The token of the word unheard, unspoken

Till the wind shake a thousand whispers from the yew

And after this our exile

V
If the lost word is lost, if the spent word is spent
If the unheard, unspoken
Word is unspoken, unheard;
Still is the unspoken word, the Word unheard,
The Word without a word, the Word within
The world and for the world;
And the light shone in darkness and
Against the Word the unstilled world still whirled
About the centre of the silent Word.

O my people, what have I done unto thee.

Where shall the word be found, where will the word
Resound? Not here, there is not enough silence
Not on the sea or on the islands, not
On the mainland, in the desert or the rain land,
For those who walk in darkness
Both in the day time and in the night time
The right time and the right place are not here
No place of grace for those who avoid the face
No time to rejoice for those who walk among noise and deny the voice

Will the veiled sister pray for
Those who walk in darkness, who chose thee and oppose thee,
Those who are torn on the horn between season and season, time and time, between
Hour and hour, word and word, power and power, those who wait
In darkness? Will the veiled sister pray
For children at the gate
Who will not go away and cannot pray:
Pray for those who chose and oppose

O my people, what have I done unto thee.

Will the veiled sister between the slender
Yew trees pray for those who offend her
And are terrified and cannot surrender
And affirm before the world and deny between the rocks
In the last desert before the last blue rocks
The desert in the garden the garden in the desert
Of drouth, spitting from the mouth the withered apple-seed.

O my people.

VI
Although I do not hope to turn again
Although I do not hope
Although I do not hope to turn

Wavering between the profit and the loss
In this brief transit where the dreams cross
The dreamcrossed twilight between birth and dying
(Bless me father) though I do not wish to wish these things
From the wide window towards the granite shore
The white sails still fly seaward, seaward flying
Unbroken wings

And the lost heart stiffens and rejoices
In the lost lilac and the lost sea voices
And the weak spirit quickens to rebel
For the bent golden-rod and the lost sea smell
Quickens to recover
The cry of quail and the whirling plover
And the blind eye creates
The empty forms between the ivory gates
And smell renews the salt savour of the sandy earth

This is the time of tension between dying and birth
The place of solitude where three dreams cross
Between blue rocks
But when the voices shaken from the yew-tree drift away
Let the other yew be shaken and reply.

Blessèd sister, holy mother, spirit of the fountain, spirit of the garden,
Suffer us not to mock ourselves with falsehood
Teach us to care and not to care
Teach us to sit still
Even among these rocks,
Our peace in His will
And even among these rocks
Sister, mother
And spirit of the river, spirit of the sea,
Suffer me not to be separated

And let my cry come unto Thee.

Thomas Stearns Eliot

Categories: Stjuh na denia | Leave a comment

*

Едно време не харесвах Николай Атанасов. Твърде ми напомняше на Елин Рахнев и разни други неща, или пък кой знае какво съм имала тогава наум. След “Ябълка” не съм му следила творческите изяви, но като гледам, май ще трябва да наваксвам.

ВЪЛЦИ

Николай Атанасов

Майка ми искаше да покаже на своя
обратен син колко е отвратително да лапаш кур.
Взе дървения чукан за чесън и ми го вкара в устата. Бях на 14.

Нафора, дърво, грапава пета,
топки, зърна, ухо – когато обичаш някого,
всяка част от тялото му има едно и също свято значение.

Докато поемах чукана в устата ми,
за първи път разпознах вълка, застанал срещу мен –
зелените ириси, изпъстрени с кафяви петна, тъмните кръгове под очите,

издължения нос, ивиците прошарена коса
над слепоочията, студа на привидното спокойствие,
преди да скочи светкавично и винаги неочаквано, за да ти разкъса гърлото.

В клетката на спретнатата кухня
тя беше побесняло животно, учените твърдят,
че вълците имат известно ниво на самосъзнание. Цялата се тресеше

от злоба, която не разбираше,
никога не бе усетила как я подхвърляха и ръфаха виелиците
на разболяното й подсъзнание. Празнoтата в погледа й беше кошмар,

но и неочаквано просветление –
сякаш дебело стъкло ни изолираше един от друг
и задавящият я лай не се чуваше, не болеше, нямаше нищо общо с мен.

Исках да ти разкажа всичко това, Краси,
години след като изядох разтвореното ти сърце,
и с побеснял лай те прогоних надалеч от клопката на прегръдката ми.

Исках да ти кажа, че тогава не осъзнавах,
че те желаех, за да те прогоня; че те приласкавах, за да те разкъсам;
не знаех колко те обичах, без да умея, и колко ме обичаше, и можеше. Сега знам.

Това го прочетох в един сайт (www.knigi-news.com), който целеше да ме отврати от тоя тип поезия. Е, постигна обратния ефект. Странно е съвпадението с прочетеното тази сутрин в един друг блог (http://meandmyego.blogspot.com/2007/10/de-nada.html), което ми се стори… странно.

Categories: Stjuh na denia | Leave a comment

Blog at WordPress.com.