The Nose

Нос и Печка

В студените есенни дни, там дето не влизат лъчи,

и пръстите студ ги вдървява,

там нашият Нос обитава.

Без никакво сносно топливо, тъй той си живей сополиво,

макар да надява палта

връз собствените си телеса.

Не щеш ли обаче тъдява отнейде се Печка явява.

В контакта безсрамно прониква –

Носа предизвиква.

И той се възправя лениво, поглежда я горделиво,

изпуква си ставите здраво

и боят настава.

Носа предпазливо кръжи, а Печката диво ръмжи,

и кабел размятва щастливо,

че стъпи Носа накриво.

Таз битка бе кратка, победата – сладка,

но още ще има

през дългата зима 😉

Advertisements
Categories: The Nose | 1 Comment

*

Тази сутрин Носа пристигна в офиса разрошен. Както обикновено, чух отчаяните й опити да набута ключа в ключалката, съпроводени с тракане, дрънчене, бутане и неясни попържни. Най-накрая нещастната ключалка се предаде, измести се три сантиметра встрани и прие зловещия инструмент на мъчителя си в своето лоно.

Носа влетя в стаята ни с обичайната си надменна физиономия. Докато извършваше тържествения си вход с продължителност шест секунди, гъвкавата й фигура се изви ловко край вратата и подпиращата я маса, рязко се изметна към мен, несъмнено с намерението да подчертае присъствието си до степен да не мога да я игнорирам (в която простъпка винаги съм подозирана) и продължи по диагонал към бюрото си. Тази поредица от маневри беше извършена в пълно мълчание, но съвсем не без отчетливото напрягане на слуха, направено ясно доловимо за всички, които биха присъствали в стаята, да чуе подобаващия за една жена на достопочтена възраст утринен поздрав.

– Добро утро! – казах бодро аз, подведена от леката й стъпка на завоя и специфичното политане, придадено от повдигането на петата, за да смени посоката.

– Добро утро! – отвърна ми с тежка въздишка и затихваща интонация Носа, с което попари и последните ми надежди, че тази нощ боят с хлебарки е завършил с победа за силите на доброто.

Categories: The Nose | 5 Comments

*

Кратко представяне от близък свидетел

Представете си една жена, прехвърлила средната възраст и поради това – вече непривлекателна. Представете си я закръглена, но по онзи специфичен начин, по който остаряват кокалестите, средни на ръст жени, които никога не са полагали грижи за фигурата си, а в старините влизат с едро туловище и що-годе слаби крайници; с характерната тромавост, типична за индивид, попаднал не където му е мястото и инстинктивно осъзнаващ това, но който въпреки всичко отказва да се примири. Имайте предвид, че тази особа не харесва остри миризми и нетактично поведение. Ако смятате да я заговаряте, е добре да се обръщате към нея на Вие, с подобаващо уважение и без излишни своеволия, за да може тя добре да прецени характера ви и таящите се под него склонности и приумици, които дори доброто възпитание не е способно да изкорени, ако са придобити по природа.

Ще наричаме този субект Носа.

Независимо от своята привидна тромавост, Носа е индивид префинен, прецизен и неподатлив на убеждаване. Той живее в свят, който не е напълно нито тук, нито сега, а обитава пространството на идеалната реалност, където се осъществяват само безупречните на логиката му действия.

Този индивид ще ви разказва истории – от този миг, до мига, в който не избягате с писъци.

Номер 1

Обичайната сутрешна тема е за градския транспорт. За сама жена в края на шейсетте няма нищо по-диаболично от онази злонамерена прослойка на плебса, чието специално предназначение в плановете на Съдбата е да тормози и унижава нищите обитатели на южните софийски квартали.

Нахлух в офиса, както всяка сутрин, за да заваря мърлявата си колежка зарината с мазни хартии от мекици, графици и коректури. Дори гръмовно изреваното ми

‒ Здрасти!

не успя да я откъсне от вестника, който прелистваше връз прашясалото си бюро. Удостои ме само с някакъв промърморен поздрав, от който ми стана ясно, че каузата е загубена. И все пак реших да й дам втори шанс.

‒ Какво пътуване само! – започнах примамливо тирадата си. – 72 беше точен, но после колко време чаках 76! Този автобус е невероятен! След като закъсня двадесет минути, спря трийсет метра след спирката по средата на шосето и отвори врати. Тръгнах към него, защото знам, че няма да чака, и си тичах де, не съм се тътрила като някоя бабичка, но той, мръсникът, хлопна вратите точно пред мен!!! Точно пред мен, представяш ли си! И аз в знак на справедливо възмущение му показах среден пръст! Да!

Мнението на колегата ми, експерт по транспортна психология вследствие на дългите години пътуване гратис по софийските автобуси беше, че шофьорът най-вероятно изобщо не е забелязал съществуването на Носа. Той вече е зяпал назад, за да следи трафика и да подсигури потеглянето си от спирката, така че дръзкият жест е бил напълно пропилян.

Categories: The Nose | Leave a comment

Create a free website or blog at WordPress.com.