Uncategorized

Есен, под дърветата

Замислих се:
какво е да си малък космат звяр, да душиш земята, да усещаш пръстта под лапите си, докато някъде високо над главата ти вятърът говори с могъщите дървета, а пространството от теб до тях мирише на студ.
Малката ти искра съзнание те привлича към нещо топло и примамливо, което само смътно долавяш откъм кората на дървото, откъм все още по-топлата от въздуха пръст, понякога погрешно откъм подвижен обект, но не след дълго побягваш от него незаинтересован.
Къде е топлината, защо е само обещание.
Усещането, че си сам в прохладата, сред пориви на миризми, в един вечно подвижен свят те замайват.
Не търсиш близостта на други зверове, това е сигурно.
Не просиш. Просто искаш онова, което ти е обещано, повече светлина.

29/10/2017, София

 

Advertisements
Categories: State of the Art, Uncategorized | 1 Comment

*

“Тогава Иисус им рече: още малко време светлината е с вас ходете, докле има светлината, за да ви не обгърне мрак, а който ходи в мрака, не знае къде отива.”
Иоан, 12:35

Още малко време е светлината с вас, ходете.
Предвкусвахме загубата, още преди да се случи –
още преди да избухне зеленината и отново да плъзнат насекоми. Знаехме,
че другаде пролетта е последното време
на живителна влага
и някъде там предчувствахме ожарена пустош
без плодове,
като знак за смърт.
Ходете, докато тихата скръб изцеди силите
и размекне волята ви,
ходете, докато вятърът вън прошепне името ви, ходете.
Светлината помръква на прага на пролетта, когато желанието да живеем е най-силно.
Нищо не би пречупило волята, която
движи света.
Нищо не би отнело светлината от тези,
които вече са ходили в пътя й.
Още малко време остава до разпъпването на дърветата,
до зеления взрив, който известява мрака.
Още малко е светлината с вас
и после ще я спечелите –
тези, които сте вървели в пътя й,
тези, които приемате пътя й,
тези, които вървите и само в спомена си за нея.
Ходете – задава се лятото, идва есента, скоро
ще дойде зима.
И светлината още малко ще е с вас.

 

Categories: State of the Art, Uncategorized | Leave a comment

*

Дойдох пеша, измерих
дължината в стъпки,
за да изпитам порива на вятъра
и пръските море по себе си,
прибоя да преодолея.
Напролет
вълните стигат до скалата,
но есенният вятър оголва пясъчна коса,
докато носи хладина от изток.
Лятна плячка се търкаля
сред камънака –
салфетки, вече непотребни
кремове, последни
хора.
До другия сезон, крещят им чайките,
насмешливо прескачащи случайна вълна.
Ще чакаме, загубените вещи шепнат.
Че скоро ще настъпи времето на тъмнината,
нощта ще се увеличи
и ще погълне гласовете вън,
които слушам и се вслушвам дали изричат името ми.
Когато ме повикат – ще изляза
и ще се върна другия сезон.

 

септември 2017, Поморие

Categories: State of the Art, Uncategorized | Leave a comment

Господин Зомбюл среща Гълъб

1.
Тази година господин Зомбюл цъфна насред най-големия сняг, покрил града от край докрай. Надуваше цветове и надигаше глава няколко седмици, докато една сутрин, изненадващо дори за него самия, няколко розови цвята с още зелено по краищата, се разпукаха и се провикнаха в студения въздух:
– Добър ден!
Никой не им отговори, кухнята беше празна, стопаните спяха, защото беше събота.
Господин Зомбюл не се смути от тишината, а се заоглежда насам-натам, защото едва сега вече имаше време да се поинтересува от света наоколо. Най-важната задача беше свършил и увенчан с красивите си розови цветове можеше гордо до обяви на целия свят присъствието си.
Това направи като изпусна най-сладкия си зюмбюлен аромат.
– Мирише ми на пролет – обяви делово някой без забавяне.
Гласът достигна до господин Зомбюл сякаш отдалеч и той се ориентира, че сигурно идва иззад стъклото на прозореца. Обърна вниманието си в тази посока и видя Гълъб да се взира изпитателно в него с червеното си око.
– Как успяваш да подушиш нещо през затворен прозорец? – извика силно господин Зомбюл, за да го чуе птицата.
– Не викай толкова силно! – смъмри го Гълъб. – Никой не бива да споделя глупостта си с такова неблагоразумие на всеослушание. Пък дори и един зюмбюл. Прозорецът не е напълно затворен, открехнат е отгоре. Ето виж! – и с тези думи Гълъб изпърха с крила и влетя през прозореца при господин Зомбюл.
– Нека се представя подобаващо – започна важно той, крачейки ситно, но отривисто около саксията на зюмбюла. – Родът ми се е пръснал в пространството под всички покриви – [“клъв-клъв”, почука с клюн по покривката, за да почисти по-скоро въображаема троха] – и е установил наблюдателни постове на всяко човешко домакинство. Ето как научих за теб, господин Зомбюл – [протягане на крак и щедро разтягане на опашката във всички посоки, какъв безподобен паун!]. – Назначението ми на този прозорец не ми носи никакви облаги, трябва да отбележа – местните стопани са сурови с нашата гилдия; отличават се с голямо скъперничество; бдителни са, чистофайници. Всичко това не ме поставя високо в техните очи – [попощи лигавника си, за да отбележи несправедливостта на човешкото пренебрежение към него като към мърлява птица]. Внезапно Гълъб замръзна.
Господин Зомбюл любезно изчака няколко мига, защото сметна това за ефектна пауза, подчертаваща неминуемото му представяне, но нищо не се случи.
– Господин Г… – започна плахо той и тогава гълъбът скокна, размаха крила и излетя през пролуката с крясък:
– До после, зеленчук, чувам стъпки!

2.

 

Categories: Ако можех да рисувам, По действителен случай, State of the Art, Uncategorized | Leave a comment

Утоляване на лятната жега

Затварям очи и виждам стръмните каменни улици на Долен, зеленото дере и бабата, опипваща с бастунчето си всяка стъпка.

Categories: Uncategorized | Leave a comment

Какво запомних от Испания

Честно казано, помислих си, че третото ми посещение спокойно може и да е последно. Веднъж почувствах носталгия по България.

Една вечер изпаднах в необяснима депресивност… Насред бляскавите цветове на залеза си мислех за смъртта и ме обзе някакво фаталистично усещане, че никога повече няма да видя испанската земя, защото след заминаването ми някакъв катаклизъм ще предизвика невъзвратимото й разрушаване. Смъртта, изобщо, витаеше доста близо през това връщане от Кадис в Севиля.

И накрая в Кордоба за малко се почувствах на мястото на местен жител. Докато чакахме да започне фламенко спектакълът през последната ни вечер, сигурно хипнотично наредените речни камъчета по пода ме въвлякоха в извивките на една въображаема мисъл: че съм работничка или студентка, или дете, което всеки ден очаква точно този предзалезен час, за да отиде да танцува и да изпълни живота си със смисъл.

Categories: Uncategorized | 2 Comments

Любов между човек и лос

Когато лосът възмъжа
и в нужда беше от жена,
сред заснежените полета
задири си късмета.

Но той от своята рода
копнееше за свобода –
желаеше със друг вид лоса
да се чифтоса.

Преброжда месеци наред
земята от копнеж обзет.
И някъде през пролетта
попадна на следа:

из преспите искрящобели
ред огърлици пожълтели,
неясни писмена навред –
дело на естет.

Но съобщението сладко
стори му се твърде кратко
и лосът продължи с нега
поведен за носа.

Тъй хормоналната му грижа
доведе го до малка хижа
със извора на тоз парфюм –
в червен костюм.

И Дядо Мраз му рече строго:
– О, малоумно четриного,
добре дошъл след толкоз бяг
във моя впряг.

Categories: Uncategorized | 3 Comments

Котайският мъдрец

И да го питам къде е бил,

какво е ял и какво е пил;

и да го питам къде е спал,

дали е някъде на топло стоял;

и да му кажа “по-често идвай тук”,

да обещая, че няма друг;

и да го моля да спре да бяга,

и да го дебна къде си ляга;

и да приготвям закуска вкусна,

да се страхувам да го изпусна –

с протягане и разсеян поглед,

почесване и небрежен оглед

оставаме си неразбрани,

че ми отвръща все във котани.

Но вече знам, че това е тактика,

той е котак на свободна практика.

Categories: Uncategorized | Leave a comment

*

Имам идея за пърформанс в подкрепа на книгата и четенето – публично 24-часово четене върху тоалетна чиния със свалени гащи. Актът ще демонстрира сакралната същност на тази типично човешка (но не само) дейност, сведена до неотменна физиологична активност. Общото наличие на последната за всички живи земни същества ще добави нотка на холистичност и ню ейдж концептуалност, тъй като ще ни покаже нагледно как всички на нашата малка синя планета сме свързани, (и) понеже притежаваме едни и същи нужди. И не на последно място, форматът на пърформанса ще свърже миналото и настоящето на мнозина българи, осигурявайки им единна база за бъдещо съвместно разбирателство – факта, че за немалко хора преди и сега тоалетната е мястото и времето на най-усилено четене и ценно пространство на среща със себе си. А ако не е – няма пречки да не стане.

П.П. Очевидна е ползата от конкретния формат – елиминира се една от основните пречки за отклоняване от (служебния, идейния и т.н.) фронт.

П.П. 2 Яденето и пушенето са разрешени. Посетителите – също.

Categories: Uncategorized | Leave a comment

Малки улички в София

Будапеща – стълбите като пряк път към целта

Св. София – ирландски арфи и закъснели наденички

Велико Търново – отпечатък на котешка лапичка върху бежовия панталон

Categories: Uncategorized | Leave a comment

Blog at WordPress.com.